Краят на дъгата [bg]

Лена се засмя отново.

— Късметлийка. За няколко дена разбра нещо, което на мен ми отне години. — Тя приглади косата си. Модерната медицина не бе съвсем безпомощна. Преди пет години Лена Гу имаше паркинсон и Мири още помнеше треперенето й. Но новите лечения бяха спрели болестта и бяха запазили разума й. Уви, за остеопорозата все още нямаше лек. Мири бе проумяла техническата страна на въпроса „защо“ още във втори клас, но дори Алис не можеше да й обясни моралната.

Мири погледна старшата вещица.

— Радвам се, че ти е отнело толкова много време. Иначе нямаше да се роди Боб и да се ожени за Алис… и да ме има мен.

— Да — измърмори Лена и отклони поглед. — Боби беше единствената причина да остана с дядо ти. Той се отнасяше почти човешки с момчето, поне докато не видя, че не може повече да контролира живота му. А по това време Боб вече бе избягал в армията. — Очите й се върнаха на Мири. — Гордея се с това. Направих ужасна грешка, като се омъжих за дядо ти, но пък това доведе до създаването на два живота — и ми струваше само двадесет години.

— Не ти ли липсва понякога?

Господарката Гу се навъси.

— Това се доближава твърде много до скарването, млада госпожице.

— Съжалявам. — Мири клекна до инвалидната количка и хвана ръката на Лена. Старата жена се усмихна, знаеше какво предстои, но нямаше как да му се противопостави. — Вече от толкова години не сте заедно. Помня, че ни идваше на гости, след като се разделихте. Беше ли щастлива тогава?

— Разбира се! След толкова много години се бях отървала от онова чудовище.

— Да, но когато той се разболя, ти му помогна.

Лена завъртя очи към кандидат-вещицата Сиен.

— Като ти кажа, изхвърли тая малка негодница навън.

— Добре… — Сиен изглеждаше несигурна.

— Но не още. Мири, и преди сме говорили за това. Боб дойде тук и ме помоли за помощ. Помниш ли? И ти беше с него. Боб така и не разбра как стояха нещата между Робърт и мен. Нямаше представа на какво съм подложена. Но не можах да устоя на молбите му и красивото ти личице. Знаеш ли… понякога деменцията размеква човека. Почти цяла година Робърт беше безпомощен, но все още разпознаваше хората и си спомняше за нашия брак. За известно време дори се разбирахме добре.

Мири кимна.

— А след това откриха как да го излекуват. По това време дядо ти беше почти като растение. Ако не бяха измислили лекарството, щях да остана с него до края. Но вече знаех какво ще стане. Чудовището щеше да се завърне. — Лена размаха пръст пред носа на внучка си. — Само глупакът повтаря два пъти грешките си. Разбра ли?

Но Мири все още държеше другата й ръка.