![Краят на дъгата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/6/krayat-na-dgata-bg-download.jpg)
Краят на дъгата [bg]
- Автор: Виндж Вернор (Вернон) Стефан
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857690
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Краят на дъгата [bg]». Краткое содержание книги:
“Това е може би най-добрият роман на Върнър Виндж - задълбочен, добре разказан и пълен с нови идеи. Върнър описва нашето бъдеще по-добре от всеки друг и ни кара да повярваме в него”. В Краят на дъгата - наред с останалите неща - виждаме свръхчовешкия интелект, който се получава, когато много хора се свържат електронно. Чудесна история, нови идеи изскачат от всяка страница. Томас У. Малоун, професор от Мичиганския технологичен институт.
В свят на шеметни интриги Винж поставя опасни технологии и дебненето на Големия брат в ръцете на обикновените хора. Едновременно плашещо и забавно. Истински шедьовър.Уил Маккарти.
— Толкова си старомоден, професоре. — Непознатият направи пауза. — Виждаш ли хълмовете на юг? На няколко мили от тях се намира едно от малкото места на земята, където физическото присъствие има значение.
— Университетът на Сан Диего?
— Почти. Имам предвид биотехнологичните лаборатории до кампуса. Това, което става там, няма нищо общо с изследванията от двадесети век. Новите лекарства се страхотни, но понякога работят различно при всеки пациент.
— Не може да финансирате такова изследване.
— Не ме разбирай погрешно. Големите пари идват от масовите лекарства, но дори те имат нужда от анализи за странични ефекти. Ти си единичен случай. Няма друг велик поет с твоя проблем. И все още няма лечение. — Този тип знаеше как да смесва ласкателствата с бруталните изрази. — Но пък живеем във века на синтетичните медикаменти и много от тях имат единичен ефект. Има много добър шанс лабораториите да бъдат принудени да открият лек за теб.
„Глупости! Но ако наистина може? Все пак това беше бъдещето. И след като съм жив…“ Робърт усети, че надеждата започва да покълва. „Кучият му син ме спипа. Знам, че ме манипулира, но това няма значение.“
— И с кого си имам работа, о, мистериозни страннико?
— Мистериозен странник? Хм. — Настана пауза, несъмнено неграмотникът проверяваше значението на израза. — Ами да, уцели ми името от първия опит. Мистериозен странник. Това е добро.
Робърт изскърца със зъби.
— Предполагам, че за да ми помогнеш, ще трябва да направя нещо незаконно и опасно.
— Определено незаконно, професоре. И донякъде опасно. Все пак не се знае дали лекарството няма да има други ефекти. Но пък вероятно ще си струва, нали?
„Да!“
— Може би. — Робърт удържа напрежението в гласа си. — Каква е цената? Какво искаш от мен?
Странникът се засмя.
— Не се притеснявай. Просто искам сътрудничество в един проект, в който вече си се забъркал. Върти се около приятелите си в библиотеката. Придържай се към плана им.
— И да те осведомявам за това, което става?
— Няма нужда, мой човек. Аз съм огромен облак от знания. Не, трябват ми ръцете ти. Мисли за себе си като за дроид, който едно време е бил поет. Е, професоре, съгласен ли си?
— Ще си помисля.
— Сигурен съм, че ще подпишеш.
— С кръв ли?
— Колко си старомоден, професоре. Без кръв. Засега.
Полковник Робърт Гу-младши си беше донесъл работа от офиса. Поне така наричаше работата във времето, което трябваше да прекарва с Мири. Но дъщеря му беше заета с уроците си, а Алис… е, нейното назначение беше най-тежкото досега. Тя се разхождаше навъсена. Всеки на нейно място щеше да е мъртъв или полудял. Но тя някак издържаше и успешно се подготвяше за новата си мисия. „Точно затова военните я пришпорват все повече.“
Боб отхвърли тези мисли. Имаше причина за тази саможертва. От събитията в Чикаго не бяха изминали и десет години. Вече от пет години не бе имало успешна ядрена атака на територията на САЩ. Но заплахата все още съществуваше. Напоследък той сънуваше кошмари за сиропиталището в Асунсион и това, което за малко не бе направил. Естествено в мрежата беше пълно със слухове за нови технологии, които щяха да накарат класическите оръжия да бледнеят. Въпреки усилията на Америка, Китай и индоевропейците рискът нарастваше. Все още имаше места, които светеха нощем.
Боб прегледа последната оценка на заплахите. Нещо се носеше във вятъра и беше по-близо от Парагвай. Според аналитиците на ЦРУ индоевропейците може би замисляха нещо и се сдушваха с неподходящите хора. „Господи! Ако великите сили не се държат заедно, как ли ще преживеем този век?“
Нещо помръдна зад него. Баща му бе застанал на вратата.
— Татко. — Боб кимна учтиво.
Старецът го гледаше. Боб направи някои от документите видими.
— Съжалявам, сине. Работиш ли?
— Да, имам да довърша някои неща. Не се притеснявай, че са размазани, просто не са включени в менюто на къщата.
— Аха. Може ли да ти задам няколко въпроса?
Този нов подход определено го изненада и той махна на баща си да седне.
— Днес в училище говорих с някого. Само глас. Той може да е бил в другия край на света, нали?
— Да, макар че ако е много далече, би могъл да забележиш.
— А, да — полага и накъсването.
„Нима вече е усвоил жаргона?“ Едно време баща му беше технически неграмотен. Боб си спомни как беше заклеймил безжичните телефони. Майка му бе успяла да докаже, че не е прав. Оказа се голяма грешка. Старецът превърна следващите няколко седмици в ад.