Засенчено слънце [bg]

На другата сутрин Ханани се събуди озверяла от глад. Сърбеше я цялото тяло и неудържимо и се ходеше по нужда. По време на пътя от Гуджааре свикна да се оправя както може в тези примитивни условия, но си спомняше с копнеж уютните помещения и удобни гърнета в Хетава, които така улесняваха задоволяването на всекидневните нужди. Тя нямаше представа от банбарските порядки в това отношение, но ето че се налагаше да попита.

Седна в постелята и огледа голямата пуста шатра, която и бяха отредили предната вечер. Карис, гуджаареец горе-долу на възрастта на Мни-ини, който каза, че прислужва на Принца, и бе връчил тъничка постелка за спане и и бе наредил да не се шляе самичка из банбарския лагер. На нея и през ум не и минаваше подобна мисъл, но какво да прави сега, в негово отсъствие? Схваната от лежане, тя се надигна, отиде до входа на шатрата и надникна навън.

Малцина бяха станали толкова рано. Забеляза пред няколкото шатри отвъд пътеката някакъв слаб мъж с източни черти да готви. Усети аромат на печено и от по-близо. Излезе от шатрата и се огледа. Карис печеше месо на шиш, клекнал край огнище, разположено в средата на кръга, очертан от шатрите на Хендет, Мни-ини, нейната и още една - вероятно на Принца.

Потреперила от утринния хлад, Ханани пристъпи в кръга и се поклони на Карис.

- Добро утро, господарю. Споходиха ли те приятни сънища нощес?

Той се сепна, като чу гласа, но на лицето му се изписа задоволство.

- Никога не помня сънища, малка Лечителко - отвърна бившият генерал. Не се усмихна, но у него имаше нещо, което много и напомняше за Мни-ини. Тя мигом се усети в свои води. - Хетава ме отхвърли като безнадежден случай, преди да съм видял дори третото си наводнение.