Засенчено слънце [bg]

- Нали не са ви убили още - сви рамене Карис и Мни-ини се усмихна. Но Ханани бе сигурна, че го бе казал абсолютно сериозно. Карис остави шиша малко встрани от огъня, издърпа глинените чинии, които бе сложил да се топлят, и стана. - Елате с мен.

Поведе ги към стълбата, която бяха изкачили предния ден. Тук момичето забрави напълно пикочния си мехур, защото слизането бе много, много по-страшно от изкачването. Справи се със затворени очи, вкопчена с все сила в стълбата, като се мъчеше да не обръща внимание на ледения утринен ветрец, който галеше гърба и, докато търси с крак поредното стъпало. Донякъде помагаше нескончаемият низ ругатни от устата на Мни-ини, който отвличаше малко вниманието и през целия път до долу.

Най-сетне стъпиха на твърда земя, без да пострадат - ако не се смятаха похабените нерви, и Карис ги заведе в малка горичка доста далеч от реката, където бе изкопана прилична отходна яма. Нея използваха робите на племето, поясни той, без да се разпростира върху възможностите за по-висшестоящите. После им показа - веднага след първия завой на каньона - тревиста поляна, където се бе образувал плитък вир.

- Има още един оттатък - съобщи той, като сочеше към близкия хълм с впит в Ханани поглед - за тебе.

- Ще си стоя при наставника - отвърна тя. Мни-ини вече се бе съблякъл и натопил и Ханани започна да прави същото. Карис бе изумен. Обърна светкавично гръб на момичето. Тя се зачуди на тази реакция, докато влизаше във водата, понесла и дрехите си, за да ги изпере. Нали бе гуджаареец, в края на краищата? В тяхната страна нямаше нищо нередно мъже и жени да се появяват голи на обществени места. Особено в жегите. А това си бе чисто и просто баня - нищо еротично. Но щом излезе от водата и приседна върху един камък да среше косите си с пръсти, докато дрехите и изсъхнат, Карис издаде някакъв звук, който силно наподобяваше раздразнение, и потъна между дърветата.

Мни-ини седна до нея и отправи поглед подире му. Влажна и свободна от обичайната плитка, косата му представляваше бъркотия от мазни на вид кичури, обилно прошарени с бяло. Приключила със своите коси, Ханани мина зад гърба му, за да оправи неговите валма.

- Струва ми се, Ханани - започна наставникът, докато тя се занимаваше с това, - че трябва пак да станеш жена.

Тя спря за момент с ръце до китките в косата му, и се запита дали това не е някаква шега.

- Цикълът на моята плодовитост този месец вече мина, Братко, но съм напълно сигурна, че все още съм жена.

- Не напълно - каза той. - Ние умишлено те насочвахме в друга посока, карахме те да се обличаш като нас, да живееш като нас в Хетава. Това бе необходимо, за да станеш една от нас - и за да те възприемат някои от нас. Но тук, струва ми се, трябва да правиш тъкмо обратното.

Разтревожена, Ханани продължи да разресва с пръсти косите му. Винаги се бе чувствала жена, каквото и да означаваше това. Животът и като Слуга на Хананджа бе за нея естествен и правилен - това не означаваше ли, че е подходящ за нея? Подходящ за една жена? При това никога не и бе пречило да се облича като мъж или да я наричат „господарю“ при официални случаи, защото тези неща я правеха Слуга на Хананджа в очите на нейните братя и на хората. Без мъжките одеяния…