Танцът на Невестулката [bg]

— Започвам да си мисля, че е най-добре да извикам адвокат — каза той.

Патси Хамптън поклати глава и се усмихна мило на родителите на момчето.

— Не подозираме в нищо вашия син, господин и госпожо Орсън. Няма да му създадем никакви проблеми, уверявам ви. — Хамптън се обърна към тийнейджъра. — Майкъл, какво знаеш за Четиримата конници? Известно ни е, че не си един от играчите. Знаем, че е частна игра.

Момчето вдигна глава. Патси усещаше, че той я харесва и че може би й вярва, поне малко.

— Почти нищо не знам, госпожо. Не знам много.

Хамптън кимна.

— Това е много важно за нас, Майкъл. Някой убива хора в „Саутийст“. — Наистина ги убива, Майкъл. Това не е игра. Мисля, че можеш да ни помогнеш. Можеш да спасиш други хора да станат жертви на този убиец.

Майкъл пак сведе глава. Почти не бе погледнал майка си и баща си, откакто се бяха появили.

— Оправям се добре с компютрите. Сигурно вече сте го разбрали.

Детектив Хамптън кимна, за да насърчи момчето.

— Знаем, че си много добър, Майкъл. Доста трудно успяхме да те проследим до тук. Ти си невероятно добър. Моят приятел Чък Хъфстедлър от ФБР беше много впечатлен. Когато всичко това свърши, може да те заведем да видиш къде работи той. Ще го харесаш, а още повече ще ти харесат компютрите му.

Майкъл се усмихна и показа големите си издадени зъби със скоби.

— В началото на лятото, може би към края на юни, този човек се появи в Геймърския чатрум — там, където ме намерихте.

Патси Хамптън се опитваше да задържи погледа му. Помощта на момчето наистина й трябваше; имаше чувството, че това е големият й пробив, най-големият засега.

Майкъл продължи да говори тихо.

— Той се намеси, направо узурпира разговора. Всъщност явно много си пада по това да контролира нещата. Постоянно се присмиваше на игрите, за които си говорехме, всички най-нови игри, които са модерни в момента. Не даваше думата на никого. Сякаш беше пил нещо и не бе съвсем на себе си. Освен това постоянно намекваше за някаква съвсем различна игра, която той играел и която се казвала Четиримата конници. Сякаш не искаше да ни разправя за нея, но споменаваше това-онова, не много. Не млъкна въобще. Каза, че героите в „Тъмници и дракони“, в „Дюн“ и „Кондотиери“ били предсказуеми и скучни — което в някои случаи е истина, и аз го признавам. После спомена, че някои от героите в неговата игра били хаотично зли, а не добри и справедливи. Каза, че не били фалшиви герои като в повечето ролеви игри; били като хора от истинския живот. Всички били егоисти, не им пукало за другите, не спазвали правилата в обществото. Каза, че Конниците била най-великата ролева игра. Не спомена друго за Четиримата конници, но и това ми стигаше. Тоест стана ми ясно, че е игра за някакви психари.