Танцът на Невестулката [bg]

Не бях аз, бях се загубил. Продължавах да прекарвам безкрайни часове в мисли за Кристин. Спомнях си времето, прекарано с нея, виждах лицето й, където и да ходех.

Сампсън се опита да ме извади от това вцепенение. Не ме оставяше на мира. Двамата обикаляхме улиците на „Саутийст“. Пуснахме слуха, че търсим лилаво-синьо такси. Ходехме от врата на врата в „Шоу“, където бяха намерени Тори Пювър и Марион Кардинъл. Често се случваше да обикаляме до десет-единайсет вечерта.

Не ми пукаше. Все едно, не можех да спя.

Сампсън бе загрижен за мен. Той ми бе приятел.

— Би трябвало да работиш по случая „Оденкърк“, нали така? А аз не би трябвало изобщо да работя. Шефът ще побеснее, ако научи. Тази идея доста ми харесва — мърмореше Сампсън, докато се влачехме по Ес стрийт късно вечерта.

Той живееше в този квартал от години. Знаеше къде кой се събира.

— Джамал, да знаеш нещо, което и аз трябва да знам? — извика той на един младеж с козя брадичка, седнал в сенките на каменен парапет.

— Нищо не знам. Просто разпускам. Малко да се разхладя. А ти к’во правиш?

Сампсън се обърна пак към мен.

— По дяволите, накъдето и да погледнеш по улиците, все виждаш търговци на крек. Чудно местенце да извършиш убийство и никой да не те види. Чувал ли си се с полицаите от Бермудите наскоро?

Кимнах и очите ми се впериха в една точка право пред мен.

— Патрик Бъсби каза, че историята с изчезването на Кристин вече е изпаднала от първите страници на вестниците. Не знам дали това е хубаво, или лошо. Сигурно е лошо.