Танцът на Невестулката [bg]

Шейфър не можа да повярва на очите си. Идеше му да завие като раздразнените и смутени съседски кучета.

Беше се паднало пет.

Трябваше да си тръгне. На минутата! Не можеше да убие никого тази нощ!

Не! Няма да го направи! По дяволите тези зарове! Няма да си тръгне! Не може! Губеше целия си контрол, нали? Е, така да бъде. Alea Jacta est, спомни си латинската фраза, която бяха учили в училище — думите на Юлий Цезар, преди да пресече Рубикон: „Жребият е хвърлен“.

Това бе паметна нощ. За пръв път щеше да наруши правилата. Променяше играта завинаги.

Трябваше да убие някого и този импулс го завладя неудържимо.

Бързо се отправи към къщата, преди да е размислил. Адреналинът заливаше кръвоносната му система. Започна с ножа си за стъкло, но после просто счупи един малък прозорец с облечената си в ръкавица ръка.

Щом се озова вътре, тръгна бързо по тъмния коридор. Потеше се — съвсем необичайно за него. Влезе в стаята на Диърдри. Тя спеше, не бе чула шума от счупеното стъкло. Голите й ръце бяха вдигнати над главата, сякаш се предаваше.

— Прекрасна — прошепна той.

Беше с бели бикини и сутиен. Дългите й крака бяха леко разтворени, в очакване. Навярно в съня си е усетила, че той ще дойде. Шейфър вярваше, че сънищата казват истината и човек трябва да се вслушва в тях.

Все още бе възбуден и радостен, че бе решил да не се подчини на правилата.

— Кой, по дяволите, сте вие? — чу изведнъж. Гласът дойде зад гърба му.

Шейфър рязко се завъртя.

Беше Линдзи, дъщерята. Бе само по бельо — розово бюстие и пликчета. Той спокойно вдигна пистолета си и се прицели между очите й.

— Шшшт, не би искала да научиш, Линдзи — каза съвсем спокойно, без да се опитва да прикрие английския си акцент. — Но все пак ще ти кажа.

И той натисна спусъка.