Без светлина [bg]

Тя живееше в хубава стара къща от времето на втората световна война, граничеща отзад с един от градските речни канали. Когато получи в брой обезщетението от федералните власти при пенсионирането си след двайсет и пет годишна служба, тя дълго време търсеше, преди да открие точно това, което й трябваше, скромен квартал, три еднакви долепени къщи. Похарчи всичките си спестявания до последния цент, но ги купи и трите, а после се зае да преобразува дворовете на трите парцела в нещо наподобяващо тропически разсадник, като крайните огради на двете външни къщи укрепи с гъсти стени от висок азиатски бамбук. Въпреки че откъм фасадите всяка от къщите изглеждаше като притежание на съвсем различни собственици, всъщност трите имота на Арнет представляваха едно цяло и къщите бяха свързани с общ заден двор, чиито вътрешни огради бяха махнати и така се бе създала голяма и залесена морава, която не се виждаше откъм улицата. Освен малко по-обилната растителност, нищо друго не отличаваше къщите на Арнет от останалите в квартала.

Зад бамбуковата ограда на Арнет имаше добре прикрита охранителна система, обкръжаваща и трите парцела. Това беше последна дума на техниката. Пощенските кутии на къщите бяха монтирани в каменни колони до входните врати и се отваряха от задната страна; едната беше изцяло обвита в бръшлян, другата беше позеленяла от мъх и лишеи, а третата беше почти скрита в бамбук.

Грейвър паркира пред средната къща, в която Арнет живееше, и слезе от колата. Знаеше, че специалната система на входната врата вече ще бъде отключена за него, затова веднага я отвори и влезе в двора. По улицата, следваща извивките на реката в продължение на около дузина пресечки, растяха големи орехи, дъбове и кипариси, които сякаш бяха населени от всевъзможни крайбрежни и субтропични птици и техният хор изпълваше неподвижния въздух в късното утро. Докато Грейвър вървеше по късата тухлена пътека през гъстата растителност, той си мислеше колко успешно Арнет е съумяла да направи това място като „малко късче от Виетнам“, както бе пожелала.

Той отвори мрежестата врата на дългата стая, разположена по цялото протежение на фасадната стена, точно когато и вътрешната врата се отвори.

— Душко! — нежно каза усмихнатата Арнет и Грейвър влезе и прегърна жилава, дребна жена, с големи кафяви очи, която наближаваше шейсетте. Гъстата посребрена коса на Арнет бе прибрана назад — макар че имаше изскочили непослушни кичури — и сплетена в една плитка, която тя обикновено премяташе през лявото си рамо като свенливо младо момиче. Беше стегната и имаше лице на циганка, със силен тесен нос и бели зъби. Както винаги, когато си беше вкъщи, носеше копринена виетнамска блуза с висока яка и панталони, които сега бяха в ярко оранжево.

— Не можах да повярвам на ушите си — рече тя, обгърнала ръката на Грейвър, когато влязоха във всекидневната. — Мина почти година, господине. Къде се дяна?