Последната одисея [bg]

Докато пиша това, след затихването на писъците, чувам тракането на ноктите на демоните по дървото. Ще изчакам ордата да се укроти и ще започна дългото си бдение. Ще търпя студа, ще заложа капаните си срещу недостойните и ще чакам горчивия край. Това ще бъде моето последно изкупление.

Дотогава моля Аллах за прошка — за кръвопролитието сега, за прегрешенията ми в миналото. И се пак намирам утеха в това, че светът е спасен. Но докога?

Докато седя тук, чувам тиктакането в Атласа на бурите до мен, който отмерва времето заедно с ударите на сърцето ми, отброявайки момента на сигурния край. Би трябвало да разбия адския механизъм, но не мога да намеря сили да го направя. Той е моята последна връзка с вас, братя мои. Помня как го изработихме заедно във време, изпълнено със смях, вълнение и надежди. Заедно ние създадохме най-чудния инструмент за навигация, който няма равен на себе си, зашифрован така, че само аз мога да го използвам, и задвижван от огъня на Прометей.

Докато пиша тези последни думи, си припомням, че именно титанът Прометей откраднал огъня от Зевс, за да го даде на човечеството, и бил наказан за кражбата си с вечни мъчения. Така и аз откраднах огъня от Тартар и го донесох у дома — и сега също трябва да бъда наказан.

Как ми се иска никога да не бях следвал насоките в „Одисея“ на Омир и да не бях откривал входа на Тартар, където се криеше Великият враг от времето на поета, чумата, превърнала три царства в огнени развалини. Но аз го намерих и в желанието си да се върна у дома взех със себе си бъчва от онова, което смятахме за Маслото на Медея, огнено доказателство за откритието ми. Но тогава не посмях да навляза по-навътре от прага на Тартар, тъй като разполагах с много малко хора и запасите ми се изчерпваха.