Последната одисея [bg]

И заседна.

Разбра го моментално. Грей може и да се радваше на размерите и тежестта на хормонално уголемените й гърди — както и Джак, между другото, — но сега те се оказаха проблем. Сейчан се опита да заплува назад, готова да се върне в цистерната и да признае поражението си.

Но от опита само се заклещи още повече.

„Не мога да се провра напред — нито да се върна“.

За момент я обзе паника. Белите й дробове се напрягаха, при това не само от натиска на стените. Пред очите й проблеснаха образи на Джак — как бълбука радостно във ваната, бори се със зърното на гърдата й, смуче малкия си палец. Дори в този момент започнаха да я измъчват съмнения. Част от нея все още се чудеше дали за Джак няма да е по-добре, ако я няма. А още по-дълбоко…

„Дали за мен няма да е по-добре, ако го няма?“

Стисна зъби, преди чувството за вина да е изсмукало силите и волята й. Не знаеше кое е вярното за Джак, но в едно нещо беше сигурна.

„Аз ще съм тази, която ще вземе това решение“.

Нямаше да позволи да умре тук и изборът да й бъде отнет. Затова издиша целия въздух от дробовете си. Животворните мехурчета въздух забълбукаха пред лицето и в косата й.

С изпразнени дробове успя да си спечели допълнително пространство, колкото да се освободи. Остана неподвижна за момент. Още имаше достатъчно кислород, за да се върне, но каква полза от това? Ако вземеше това решение, как то щеше да я доближи до Джак?

„Майната му“.

Изрита с крака и се провря през отвора.

Следвайки светлината, продължи по акведукта, като бързо мина през точката, от която нямаше връщане. Диафрагмата й се сви под дробовете, опитвайки се да я принуди да си поеме дъх. Полезрението й се стесни. Движенията й ставаха по-трескави.

А лъчът на фенера продължаваше да намира пред нея само тъмнина.

Полезрението й се стесни до точка.

„Няма да успея“.