Аз преди теб

- Павилион.

- Да.

Наведох се към нея.

- Моля ви - прошепнах. - Идваме отдалеч и приятелят ми не понася студа. Няма ли някакъв начин да ни дадете маса? Просто трябва да е на топло. Не искам да му развалям деня.

Тя сбърчи нос.

- Наистина съжалявам - отвърна. - Не мога да проме-I ням правилата. Но на долния етаж има стая за инвалиди. Там ще е на топло. Няма да виждате хиподрума, но е дос-та уютно. С парно и всичко останало. Може да хапнете там.

Изгледах я смаяно. Усетих как напрежението в глезените плъзва навсякъде из тялото ми. Имах чувството, че цялата изтръпвам.

Преместих поглед върху значката й.

- Шарън - подех аз, - има много празни маси.Знаете, че за ресторанта е по-добре да има повече клиенти,вместо половината маси да са свободни. Наистина ли не можете да нарушите тия глупави правила?

Усмивката й проблясваше на мекото осветление.

- Госпожо, обясних ви положението. Ако нарушим правилата за вас, ще трябва да го направим и за останалите.

- Но това е глупаво - не се предавах аз. - В този дъж-довен понеделник едва ли ще напълните ресторанта. Има-те свободни места, а ние искаме да обядваме. Истински скъп обяд с платнени салфетки и всичко останало. Не ис-каме да ядем сандвичи със свинско и да седим в някаква стаичка без изглед, колкото и да е уютна.

Клиентите на близките маси бяха започнали да се обръ-щат, привлечени от разправията на вратата. Виждах, че и Уил изглежда притеснен. Двамата с Нейтън бяха разбрали,

че нещо не е наред.

- Съжалявам, трябвало е да си купите ВИП значки.

- Чудесно. - Бръкнах в дамската си чанта и зарових за портмонето. - Колко струват тия ВИП значки? - Показаха се хартиени кърпички, използвани автобусни билети и едно

от автомобилчетата на Томас. Не ме интересуваше. Уил щеше да получи своя луксозен обяд. - Ето. Колко? Още десет?Двайсет? - Протегнах ръка, пълна с банкноти. Тя я погледна.

- Съжалявам, госпожо, но тук не продаваме значки. Тук е ресторант. Трябва да идете до гишето за билети. - Онова чак в другия край на хиподрума? - Да.

Вторачих се в нея.

До мен долетя гласът на Уил:

- Луиза, да си вървим.

Усетих как очите ми се насълзяват.

- Не - заинатих се аз. - Това е абсурдно. Изминахме толкова път. Вие ме чакайте тук, аз ще отида да купя тия прословути значки. После ще обядваме като хората.

- Луиза, не съм гладен.

- Щом хапнем, ще се почувстваш по-добре. Може да продължим да гледаме конете. Всичко ще е наред.

Нейтън пристъпи напред и постави ръка на рамото ми.

- Луиза, мисля, че Уил наистина предпочита да се прибираме.

Вече бяхме привлекли вниманието на целия ресторант. Клиентите местеха поглед от мен към Уил и в очите им се четеше леко съжаление и недоволство. Представих си как се чувства той. Осъзнах, че съм се провалила. Погледнах жената, която все пак не бе чак такова дърво, защото из-глеждаше леко притеснена, след като бе чула гласа на Уил.

- Е, благодаря ви много - обърнах се към нея. - Благо-ви за шибаното „гостоприемство”!

- Кларк! - Гласът на Уил звучеше предупредително.

- Радвам се, че сте толкова гъвкави. Непременно ще ви

препоръчам на всичките си познати.

- Луиза!

Грабнах дамската си чанта и я пъхнах под мишница. - Забравихте си автомобилчето- извика жената поди-

ре ми, докато проФучавах през вратата, която Нейтън дър-жеше отворена за мен.

- Защо, и за него ли ви трябва значка? - изръмжах и последвах Уил в асансьора.

Слязохме в мълчание. През повечето време в асаньора се опитвах да спра гневното треперене на ръцете си. Когато стигнахме до партера, Нейтън промърмори:

- По-добре да вземем нещо от павилионите Вече ми-наха няколко часа от последното ни ядене. - Той хвърли поглед към Уил, беше ясно кого точно има предвид.