Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
- Всъщност никога не съм била на конни надбягвания
— признах аз.
- Шегуваш се.
- И на кон не съм се качвала. Мама се ужасява от тях. Изобщо не сме припарвали до конюшня.
- Сестра ми има два коня. Гледа ги като бебета. Всичките й пари отиват за тях. - Той сви рамене. - И дори няма да ги изяде накрая.
До нас достигна гласът на Уил:
- Колко още гонки трябва да изгледаме, за да си сигу-рен, че дълго лелеяната ти мечта се е изпълнила?
- Недей да мърмориш. Казват, че човек трябва да опи-
та от всичко - отвърнах аз.
- А конските надбягвания попадат в категорията „освен
кръвосмешение и танца „Морис”*.
•Фолклорен танц от Северна Англия, изпълняван от костюмирани мъже. - Б. р.
- Ти си този, който непрекъснато повтаря, че трябва да си разширявам кръгозора - парирах го аз. - Признай си, че ти харесва.
После гонката започна. Жокеят на Мъжкия беше в лилав копринен жакет с жълт ромб на гърба и гърдите. Държеше се близо до загражденията, конят бягаше с вдигната глава, той го пришпорваше с крака и движеше напред-назад ръце по врата му.
- Давай, приятел! - Нейтън се бе вживял, неочаквано за самия себе си. Юмруците му бяха свити, очите - вперени в неясното петно, в което се бе превърнала групата от животни, носещи се в далечния край на пистата.
- Давай, Мъжки! - виках аз. - От теб зависи дали ще ядем пържоли на обед! - Гледах как напразно се опитва да се задържи отпред, с разширени ноздри, със свити назад уши. Собственото ми сърце се качи в гърлото. Накрая, когато приближиха финалната права, виковете ми затихнаха. - Е, добре, може само кафе - казах примирено. - Съгласна съм и на толкова.
Край мен трибуните се тресяха от викове. На две седалки от нас едно момиче подскачаше нагоре-надолу, гласът чу бе подрезгавял от скандиране. Осъзнах, че и аз подскачам. Погледнах надолу и видях, че очите на Уил са затворени, а между веждите му се е образувала дълбока бръчка. Откъснах поглед от пистата и приклекнах.
- Добре ли си, Уил? - попитах и се наведох по-близо. - Имаш ли нужда от нещо? - Трябваше да крещя, за да ме чуе през врявата.
- Уиски- отвърна той. - Голямо.
Вперих очи в него, той вдигна своите. Изглеждаше ужасно отегчен.
- Хайде да обядваме - обърнах се към Нейтън. Мъжкия, тоя четирикрак предател, премина финала едва шести.Разнесоха се поредните аплодисменти и през висо-говорителите долетя гласът на говорителя:”Госпожи и господа, категорична победа на Скъпа, бъди дама, след-
вана от Зимно слънце,на трето място е Барни Ръбъл, две дължини зад тях.”
Запровирах количката на Уил между възбудените гру-пички хора, като нарочно ги настъпвах по краката, в случай че не реагираха на второто ми подканяне да се отместят.
Тъкмо бяхме стигнали до асансьора, когато чух гласа на Уил:
- Ей, Кларк, сега май ти ми дължиш четирийсет лири, а?
Ресторантът беше обновен и храната в кухнята се при-готвяше от готвач с шоу по телевизията, чието лице над-ничаше от плакати из целия хиподрум. Предварително бях проучила менюто.
- Специалитетът е патица в портокалов сос - обясних на двамата мъже. - Ретро от седемдесетте години на миналия век.
- Като облеклото ти - подкачи ме Уил.
Далеч от студа и тълпите, той изглеждаше видимо по-ободрен. Заглеждаше се наоколо, вместо да се затваря в самотния си свят. Стомахът ми вече къркореше в очакване на вкусен топъл обяд. Майката на Уил ни беше дала “дневни” - осемдесет лири. Решила бях да си платя моята xpaна и да й покажа касовата бележка, затова изобщо не се при-теснявах, че ще си поръчам каквото ми хареса от менюто
- било то патица в портокалов сос или нещо друго.
- Обичаш ли да се храниш навън, Нейтън? - попитах.
- Аз съм по биричката и бургерите - отвърна Нейтън.
- Но нямам нищо против да хапна и нещо по-така.
- А ти, Уил, кога за последно си бил в ресторант. Двамата с Нейтън се спогледаха.
- Не и откакто аз съм с него - осъзна той.
- Странно, не си падам много по храненето с лъжица
пред непознати.
- Ще седнем на маса, където няма да те виждат - успо-коих го аз. Очаквах това. - Но ще загубиш, ако има някоя звезда.
- Понеже през март в тоя забутан хиподрум гъмжи от
звезди. - Не се опитвай да ми развалиш настроението, Уил Трейнър - отвърнах спокойно, докато вратата на асансьо-ра се отваряше. Последният път, когато се бях хранила навън, бе на рождения ден на четиригодишно хлапе в единствения закрит боулинг в Хейлсбъри,
където нямаше нищо да не е омазано с тесто за палачинки. Вклю-чително децата.
Поехме по застлания с килим коридор. Ресторантът се намираше отвъд стъклената стена и се виждаше, че има много свободни маси. Стомахът ми закъркори още по-силно.