Войната на небесните господари
- Автор: Броснан Джон
- Серия: sky lords #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на небесните господари». Краткое содержание книги:
Под нейно управление са „Господарят Монкалм“, „Господарят Матаморос“, „Ароматният бриз“, „Господарят възмездие“ и „Господарят Нимрод“. Те с нежелание се подчиняват на древната, но ужасяващо могъща технология, която Джан измъква от околоземна орбита.
Но не всеки Небесен господар е под неин контрол. Враговете й трябва да забравят своите вражди и да се обединят, за да оцелеят. Тяхната мощ може да надделее над лазерните лъчи на Небесния ангел, над разумната компютърна програма в него и даже над упоритостта на една жена от Минерва…
Видя дълго, състоящо се от няколко части тяло на насекомо, зловещо, като че изсушена конска глава с антени и хоботи като на гигантски комар. От двете страни на съществото се простираха големи прозрачни криле с мрежа от тънки вени…
Хазини!
Толкова припряно се дръпна, че падна на пода в кълбо оплетени ръце и крака. Пълзеше и викаше:
— Карл! Нападнати сме от Хазини! Защо не ме предупреди? Как е успяло да дойде толкова наблизо?
Отговори й Ашли. Първо се закиска, накрая каза:
— Искахме да ти устроим малка изненада, Джан. И не е само един Хазини, цял рояк са. Виж…
Джан погледна през рамо. Тюркоазените лъчи от лазерите на флотилията пронизваха нощното небе. Различи тъмни тела, изведнъж открояващи се в огнените нишки, после сгърчени в пламъци падаха надолу. Осъзна, че нито един лазерен лъч не идваше от самия Небесен Ангел!
— Ашли! Включи нашата защита! Веднага!
Ашли отново се закиска.
— Така няма да е весело. Пък и късно е вече. Вече проникнаха в кораба. Няколко Хазини са при нас.
— Не! — изхълца Джан.
Измъкна оръжието си от кобура. Прекалено ясно си спомняше онзи Хазини в „Господаря Панглот“, вонята му, когато я сграбчи в безмилостните си нокти, там, в задушния мрак между двата корпуса, неговия ужасяващо умен поглед… Отдавна изчезналият белег отведнъж започна да я мъчи.
— Не!
Тя скочи и се втурна към асансьора.
Изкачи се до етажа, където се намираше нейното жилище. Когато вратата се отвори, тя предпазливо огледа коридора и в двете посоки. Нямаше никой. Тя излезе от асансьора с готово за стрелба оръжие. Зад нея вратата се плъзна на мястото си.
Осветлението угасна.
— Ашли! Карл! Светлина! Включете пак лампите! — Джан крещеше, а сърцето й се блъскаше панически в гърдите. Смехът на Ашли беше навсякъде.
— Така е по-смешно. Шшшт… я слушай! Дали пък не чувам как един Хазини върви към тебе? Отляво…
Джан се извъртя и стреля в тъмнината. Лъчът от оръжието мимолетно освети коридора. Беше празен. Тъмнината пак го завладя.
— По дяволите, Ашли! Искам светлина! И ми прати паяци! Искам да ме пазят! — викна Джан.
Сърцето вече я болеше от напрежение. Беше сигурна, че ако се сблъска с Хазини, собственият й страх ще я убие пръв.
— Ти вече не заповядваш тук, Джан — жизнерадостно съобщи Ашли. — Имаше промени. И ти отпадна от играта.
— Искам да говоря с Карл!
— Карл също няма да изпълнява заповеди от тебе.
Стори й се, че чува шум отдясно. Стреля слепешката. И отново видя празен коридор в блясъка от лъча.
— Защо правиш това с мен? — изпищя тя.
— Защото стана страшно досадна, Джан. И не стига, че с тебе вече не е весело, ами и се държиш гнусно с моя приятел Майлоу.
Сълзите напираха в очите на Джан. Значи това се случи най-накрая. Майлоу успя да наложи влиянието си над Ашли. Сега всички Ашли ще го слушат, и всички програми на Карл. В отчаянието си Джан стреля в тавана — жест на пълна безпомощност.
— Нерви, нерви — пропя Ашли, докато край Джан се сипеха искри.
— Дай ми Майлоу. Трябва да говоря с него — каза Джан, стискайки зъби да не се вцепени от паниката. Но Ашли не й отговори.
— Ашли? Ашли! Стига с тези игрички, да те вземат мътните! — Но мълчанието продължаваше и ето… Отдясно се чу шум. Нещо вървеше с повече от един чифт крака по коридора. Джан затича в обратната посока. На едно място се блъсна в стена, изкрещя от болката в лакътя. Затича още по-бързо, ударите на сърцето й сякаш гърмяха в ушите…
И попадна право в прегръдката на съществото, причакващо я в мрака…
Дук дьо Люсан седеше сам в кабинета си. Беше се прегърбил над масата с картите, пръснати в безпорядък, някои подгизнали от вино. Докато изпразваше каната, на два пъти събори чашата си. Изпи много през последните няколко часа, но си оставаше трезвен до болка. Затова усети лекото раздвижване на въздуха — въпреки най-строгите му заповеди, някой беше влязъл в кабинета. Рязко вдигна блесналите си от злоба очи и трепна от учудване. Видя жена си.
— Ти? — каза той. — Какво правиш тук? Нали съм ти казвал да не ми се мяркаш пред очите. И заповядах никой да не ми досажда. Разкарай се!
Но тя не помръдна. Стоеше си пред него в черната роба с нахлупена качулка, гледаше го с лека презрителна усмивка на ъгловатото си лице. Някой се появи иззад нея. Неговият син — принц Дарси. Със същата усмивка. Дукът им се озъби.