Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Артър се изправи и прибра меча.
— Положих клетва да защитавам своя крал — каза той, — а не да убивам крале. Какво ще стане с Вас, Гундлеус, син на Мейлир, няма да решавам аз, но Вие ще останете пленник, докато бъде взето решение по този въпрос.
— Кой ще вземе това решение? — попита Гундлеус. Артър се поколеба, очевидно не знаеше точния отговор. Мнозина от нашите воини настояваха за смъртта на Гундлеус, Моргана караше брат си да отмъсти за Норуена, а Нимю искаше с писклив глас плененият крал да бъде предаден на нея и тя да се погрижи за отмъщението. Артър само поклати глава. Много по-късно той ми обясни, че Гундлеус беше не само крал на Силурия, но и братовчед на Горфидид, краля на Поуис, така че смъртта на Гундлеус беше държавен въпрос и не можеше да става и дума за отмъщение. „Аз искам мир, а мир с отмъщение не се гради — призна ми след време той, — макар че може би трябваше да го убия. Едва ли нещата щяха да се развият по-различно.“
Но тогава изправен пред Гундлеус под залязващото слънце край Каер Кадарн, Артър само каза, че съдбата на силурския крал щеше да се решава от съвета на Думнония.
— А Ледуис? — попита Гундлеус. Високата бледа жена стоеше плътно зад него с ужас в очите. — Моля да й бъде разрешено да остане с мен — добави той.
— Курвата е моя — каза Оуейн грубо. Ледуис завъртя глава и се лепна за Гундлеус.
— Тя е моя съпруга — обърна се силурецът към Артър и с това потвърди стария слух, че все пак се беше оженил за своята любовница от неблагороден произход. Това също така означаваше, че бракът му с Норуена е бил фалшив, но този грях към принцесата в сравнение с онова, което Гундлеус й направи накрая беше наистина малък.
— Съпруга или не, тя е моя — настоя Оуейн. Той забеляза колебанието на Артър и добави — Поне докато съветът реши нещо друго.
Искането на Оуейн изглежда не беше по вкуса на Артър, но положението на Артър в Думнония все още беше несигурно. Макар и провъзгласен за един от покровителите на Мордред, макар и един от най-могъщите военачалници в кралството, неговата власт беше равна на властта на Оуейн. Всички бяхме забелязали как след разгрома на силурците Артър беше поел нещата в ръцете си, но с претенциите си върху Ледуис Оуейн беше напомнил на Артър, че двамата имаха еднакви права. Положението беше много неловко, но накрая Артър пожертва Ледуис в името на единството на Думнония.
— Оуейн реши този въпрос — каза той на Гундлеус и се обърна, за да не види реакцията на двамата влюбени. Ледуис изпищя, но млъкна, когато един от хората на Оуейн я повлече нанякъде.
Танабурс се изсмя над нещастието на Ледуис. Той беше друид и на него никой не можеше да посегне. Той не беше пленник, можеше да си върви, когато пожелае, но сам и без храна. Въпреки това, насърчен от победата, аз не можех да го оставя да си тръгне просто така. Тръгнах след него през ливадата, осеяна с мъртви силурци.
— Танабурс — викнах аз след него.
Друидът се обърна и ме видя да изваждам меча.
— Внимавай, момче — каза той и направи предупредителен знак със своя жезъл, увенчан с луна.
Това трябваше да ме изплаши, но аз бях изпълнен с нов боен дух, така че пристъпих до стареца и опрях меча в сплъстената му бяла брада. При допира на стоманата той се дръпна назад и пожълтелите кости, вързани в косата му изтракаха. Старото му лице беше кафяво, сбръчкано и цялото в петна, очите му бяха червени, а носът му беше извит.
— Трябва да те убия — казах аз. Той се изсмя.
— И с това ще си навлечеш проклятието на цяла Британия. Душата ти никога няма да отиде на Онзи свят, ще бъдеш подложен на незнайни и безбройни мъчения, който аз ще измисля. — Той плю срещу мен и се опита да махне острието на меча от брадата си, но аз стиснах по-здраво дръжката. Усетил силата ми, Танабурс изведнъж се разтревожи.
Няколко любопитни зяпачи ме бяха последвали и сега се опитваха да ме предупредят за ужасната съдба, която ме очакваше, ако убия друид, но аз нямах намерение да убивам стареца. Исках само да го сплаша.
— Преди десет или повече години ти дойде в имението на Мадог — казах аз (Мадог беше човекът, който беше поробил майка ми. Гундлеус беше нападнал неговото село).
Танабурс кимна, спомняше си това нападение.
— Точно така, точно така. Хубав ден беше! Взехме много злато — каза той — и много роби!
— И ти направи една яма на смъртта — казах аз.
— Е и? — сви той рамене и ме погледна злобно. — Трябва да благодарим на Боговете за успехите.
Усмихнах се и леко докоснах кльощавия му врат с върха на меча.
— Но аз оживях, друиде. Оживях.
Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво му бях казал. А когато разбра, пребледня и затрепери, защото знаеше, че ако в цяла Британия имаше човек, който можеше да го убие, това бях аз. Танабурс ме беше принесъл в жертва на Боговете, но Те не бяха получили този дар поради неговата небрежност. Аз бях оцелял, а това означаваше, че по волята на Боговете можех да разполагам с живота на друида. Танабурс изпищя ужасен, защото си помисли, че ще забия острието в гърлото му, но вместо това аз измъкнах меча си от рошавата му брада и му се присмях, когато се обърна и се запрепъва през полето. Ужасно му се искаше да избяга от мен, но когато стигна до гората, където бяха потънали шепата оцелели силурци, той се обърна и вдигна костеливата си ръка към мен.