Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
Изобщо подробна и съвестна справка, от която няма никаква практическа полза с изключение на един единствен пасаж, върху който химикалката ми се е разходила по-обстойно:
„В 10.35 ч. Щерев спира на бул. Стамболийски пред бюрото на чуждестранната авиокомпания и взема директора на бюрото Стоян Станев. Преди да спре на посоченото място, Щерев е подминал на два пъти с празно такси пътници, желаещи да наемат колата. При направената справка не можа да се установи с точност дали таксито се е явило в резултат на телефонно повикване от страна на бюрото. Щерев откарва Станев на ул. Оборище и го оставя пред дома му. По време на пътуването между пътника и шофьора не е имало разговор, освен няколко обикновени думи при заплащането.“
Ако има нещо, заслужаващо внимание в цялата информация, то е именно тоя пасаж. Борислав е на същото мнение, само че малко избързва в изводите си:
— Подминава на два пъти клиенти, за да спре триста метра по-натам. Ясна работа.
— Може да е бил извикан по телефона.
— Да, но виждаш, че следи от подобно повикване няма.
— Такива пропуски не са рядкост. От това не може да се прави капитал.
— За мене дори това прескачане на Станев до къщи е съмнително. В осем часа отива на работа, в десет и половина се връща, кой знае защо.
— На всеки човек могат да се случат непредвидени дреболии.
— Добре де, съгласен съм — вдига ръка Борислав. — Това още не е безспорен изобличителен материал. Но за мене работата е ясна.
Действително безспорните улики още липсват. Но налице са симптомите и догадките. И за да бъдат те подложени на проверка, извиквам лейтенанта и нареждам гражданинът Стоян Станев да бъде взет под наблюдение.
В тоя момент по телефона ми се обажда Драганов.
— Вие ли замествате другаря Драганов? — пита Лили, като нерешително застава до вратата.
— Аз, заповядайте…
— Само… не знам доколко сте в течение.
— В течение съм — казвам. — Заповядайте.
— Искам да кажа, дали познавате тия… нашата компания.
— Познавам я — потвърждавам за трети път. — Елате и седнете тук. Отдалеч малко трудно ви чувам.
Лили най-сетне приближава и се разполага на посочения стол пред бюрото, слага ръце в скута си и поглежда с носталгия димящата ми цигара.
— Можете да запалите, ако искате.
— Благодаря.
Тя поема предложеното пакетче, запушва и видимо се поотпуска. Този път Лили не е с оная невероятно къса пола, а с басмена рокля, останала навярно от миналото лято, защото е леко поизбеляла от пране. Една евтина рокля с някакви черни орнаменти, която ми напомня думите „и тая нейна любов към черния цвят…“
— Какво ви води насам?
Лили вдига тъмните си очи, изглеждащи още по-тъмни на това бяло лице, и произнася неуверено с ниския си, леко продран глас:
— Искам да ви съобщя нещо във връзка с компанията… във връзка с някои намерения…
— Ясно, разбирам — кимам аз, макар че още нищо не разбирам.
— Те се готвят да си разчистят сметките с Боян.
— Какви сметки?
— „Какви сметки?“… е, то така се казва… не знам, може би трябва да почна отначало.
— Да, така ще е най-добре.
— Това стана още преди седмица. Отивахме към „Ягода“ четиримата — Роза, аз, Апостол и Пепо, а Апостол казва:
„Компанията се разпада. Фантомас го похарчихме…“
Лили млъква сепнато, сетила се, че е изтърсила нещо, което не е трябвало да споменава. Но понеже не давам вид, че съм разбрал, тя продължава:
„Марго — вика — мина от морфин на най-идиотския опиат — любовта, Боян и той далдиса по същото…“
„Ти тия на шапката ми ги разправяй — казва Пепо. — Боян и любов, глупости. И то не друг, а той, дето ампулите все не му стигаха.“
„Прав си — казва Апостол. — Работата с него не е чиста.“
„Не е чиста за тебе — вика Пепо. — А за него си е съвсем чиста: намерил е друг източник“
„Така ли мислиш?“ — пита Апостол, който понякога бавно загрява.
„Че как иначе? Такива като него на лечение ги пращат и пак не се отказват, а той — мини надвечер да го видиш в «София»: доволен, спокоен, като човек, дето винаги има дозата в малкото джобче. А ние в това време се вием като змии от нерви“
„Ти, Пепо, помниш ли, че дадохме клетва всичко да делим?“ — вика Апостол.
„Това за клетвата на него го припомни, не на мене“ — казва Пепо.
„Точно тъй ще направя: ще му го припомня. И така ще му го припомня, че цял живот няма да го забрави.“
— Това стана миналата седмица — повтаря Лили. — И аз даже не ги взех много на сериозно тия приказки, защото у нашите, и особено у тия двамата, празни приказки — колкото щеш. Обаче оттогава насам разговорът всеки ден се повтаря с малки изменения и Апостол все повече се навива, а той е от тия, дето бавно загряват, ама като се навият, могат всякакви поразии да направят.