Реквием за една мръсница

„Бих искал да ви видя“ — чувам гласа на Боян в слушалката.

— Важно ли е?

„Засега не е важно, но може да стане“ — отвръща неопределено той.

— Добре — казвам. — Ще се видим в седем часа.

И му давам адреса на една служебна квартира.

Тоя ден е понеделник и операцията в събота срещу неделя във вилата на Раев е протекла нормално, така че не ми е ясно защо момъкът иска да ме види. Но дори поводът да не е чак толкова важен, една среща с момчето съвсем не е излишна, поне за да му поддържа духа.

Квартирата, както казах, е служебна, мебелирана със стандартната мебел от преди две десетилетия — тежка, обемиста, мрачна и респектиращо грозна. С други думи, все едно че се намирам в обичайната си домашна обстановка, с тая разлика, че у нас е все пак малко по-проветрено. Изтягам се на твърдия като дъска диван, обзет от това неповторимо чувство за ергенски уют, и вероятно задрямвам, защото когато на вратата се позвънява, аз машинално протягам ръка, за да вдигна слушалката на един несъществуващ телефон.

Боян влиза леко задъхан и леко възбуден, като бъбре някакви извинения, задето ми бил отнел времето.

— Провери ли дали някой не върви подире ти?

Той кима.

— И не си се оглеждал твърде, надявам се…

— Проверих точно както вие ме посъветвахте да го правя.

— Тогава сядай и разправяй какво е това, което не е важно, но може да стане важно.

— Лили — отвръща лаконично той и се тръшва на един стол.

— Коняк ще пиеш ли?

— Благодаря, не мога. Одеве изпих два.

— Значи, Лили! — питам, като си наливам половин чашка от бутилката, която съм донесъл. — И какво става с Лили?

— Ами мъкне се след мен като опашка.

— Как си обясняваш това?

— Какво има да си обяснявам…

Той замълчава неловко. Сетне изтърсва:

— Тя е влюбена в мене.

— И какво прави? Следва те по улиците?

— Е, не е, стигнала чак дотам. Но оня ден, в събота, точно когато бях седнал с Ана в „София“, Лили дойде и също седна на една близка маса. Тя никога не е идвала в „София“, но понеже ония, за да я дразнят, са й казали, че ходя там, пристигна и се инсталира на три крачки от нас и седя така през цялото време, додето ние бяхме там.

— Седя си мирно и тихо?

— Е, да, мирно и тихо, обаче хвърляше такива погледи към нас, че работата стана съвсем прозрачна. Аз, естествено, се правех на хремав, но Ана всичко разбра и настроението й се развали, и след като си тръгнахме, то се знае, почнаха обясненията и едва успях да я успокоя. А вчера Лили пак се появи и пак седна под носа ни. И днеска — същото, само че днес не можа да намери свободно място, затуй пък най-малко десет пъти мина край терасата и все поглеждаше към мене. И — отново разправии с Ана. Ако продължава така, можем да стигнем до пълно скъсване и тогава задачата ми във вилата ще стане съвсем трудна.