Реквием за една мръсница

— Апостол? Доколкото знам, той не се е държал зле в казармата.

— Възможно е. Но знаете ли какво ми каза, когато го пуснаха? „За каторга се бях приготвил, Бояне. И да беше каторга, по-лесно щях да я изтърпя. А те бият на съзнателност и на колективност и на разни такива… Ужас… Съзнателност и колективност, разбираш ли?“ „Че какво от това?“ — „Е как какво, бе? Ами че аз, като ме гледаш така, виждаш ли ме съзнателен и колективен? Че аз, когато другите маршируват, ми се иска да седна насред улицата, и когато пеят, не мога да отворя уста, а млъкнат ли, иде ми да зарева, соло да зарева, разбираш ли?“ Ето, това си е Апостол — все на контра и само на контра, защото още от малък си беше на контра с другите.

— Е да, но не живее сам, а поддържа цяла компании около себе си.

— Защото си въобразява, че той е шефът. Всъщност никой не го брои сериозно за шеф, обаче той си мисли, че е шефът. И смята даже, че в самото му име е скрито предсказание. Понеже е Апостол.

— Доста хора носят това име, без да са апостоли на нещо — забелязвам.

— Така е. Но той смята, че е апостол. „Апостолът на наркотика“ — такова прозвище си е измислил. И ако сега страда, то е, защото очакваше компанията да нараства, а тя се разпада…

— А имаше ли шансове да нарасне?

— Ако питате мене — никакви. Младежите от квартала ни избягват, и ние ги избягваме, и изобщо изолацията е пълна.

— Майка ти как е? — сменям темата.

— Все така. Просто страшно е да я гледа човек. Ако я видите само как наднича от стаята си, щом чуе да влизам, как подава глава с тия разрошени коси и това мъртвешко лице, и тия ужасни очи…