Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Да, това няма да е много добре за нас, а предполагам и за тебе.
— О, ако имате предвид Ана, мисля, че малко преувеличавате. Вярно, че тя е някак по-чиста, по-различна, искам да кажа повече дете от тия нашите, но такова глезено и капризно дете, че понякога до тук ми идва от глезотиите й.
— Това са си твои проблеми — казвам. — Само че когато две приятелства се застъпят, усложненията са неизбежни. Защото все пак Лили ти е приятелка, нали?
— И да, и не — отвръща момъкът уклончиво.
Той вади едно вече доста изтъняло пакетче и запалва цигара.
— Работата е там, че в приятелството единият често влага повече, а другият — по-малко. И какво съм аз виновен, че тя влага повече, а аз — по-малко. Не съм ходил да я гоня и да я кандардисвам, тя сама дойде.
Боян замълчава и ме поглежда:
— Но това наистина са лични проблеми, както казвате, и аз доста се разбъбрах, навярно от двата коняка, и сигурно вече ви отегчавам.
— Съвсем не. Просто не искам да мислиш, че надничам в тайните ти.
— Тайни! — той махва небрежно с ръка и поема гъста струя дим. — Мизерни тайни, без всякакво значение. Всичко почна всъщност от тоя абитуриентски бал… Имам предвид себе си, защото кашата при Лили бе почнала още преди това. Всъщност вие навярно сте запознат с досието й…
— Е, чак пък досие… — избъбрям. — Ако вземем и за такива като вас да отваряме досиета… Чел съм нещичко за нея в една справка, дето бяхте изредени всички от тайфата.
— Тя е всъщност едно нещастно същество…
„Като майка ти“, минава през ума ми.
— По-рано, искам да кажа, преди тоя бал, я познавах едва-едва, просто защото беше от квартала и защото като минаваше по улицата, хлапетиите се мушкаха в ребрата и си шепнеха „жена и половина“, като го разбираха в преносен и в буквален смисъл, защото, ако сте я виждали, тя е доста едра. Живееше само с баща си, тъй като майка й бе починала — от ядове, както Лили казваше, — понеже баща й никога не могъл да прости на жена си, че му е родила момиче. Има ги все още такива типове, знаете, и баща й бе тъкмо от тях, и не стига, че бе превърнал Лили на слугиня, но я и ругаеше непрекъснато за слабите бележки, а тя от пране и от чистене къде ще има време да си приготви добре уроците. На всичко отгоре, като поотрасна, взе да я държи под ключ — до училището, до бакалницата — и нищо повече. Само че той работеше в някаква администрация или експедиция на един вестник и работата му изискваше често да пътува и в такива случаи поверяваше Лили на съседката, а съседката, разбира се, няма да тръгне да върви подире й, тъй че един ден кашата се забъркала…
Момъкът млъква, поглежда почти пълната бутилка и запитва:
— Може ли все пак малко коняк? Съвсем малко, една глътка…
— Разбира се, нали сам ти предложих — промърморивам и му наливам половин чашка.
Той отпива наистина съвсем малко и отново се връща към историята си:
— Те имаха една таванска стаичка и бащата я даваше на студенти, за да си помага на заплатата, и тоя студент, дето живееше тогава у тях, взел, че се повеселил с Лили един-два пъти, когато бащата отсъствувал, и тя за късмет забременяла. Когато разбрала какво е станало и казала на студента, оня почнал да извърта в смисъл „не е от мене“, макар че тя преди него не била виждала друг мъж, и така се уплашил, че една нощ изчезнал от квартирата и повече не се вестил. Приятелките посъветвали Лили да иде в поликлиниката, понеже не била навършила осемнайсет години, и тя отишла, и всичко щяло да мине и замине, но ония от поликлиниката не знам с кой акъл взели, че уведомили бащата и оня се върнал в къщи като див звяр. А точно в това време шивачката от квартала била донесла на Лили абитуриентската рокля и тъкмо й я пробвала, а оня тип се хвърлил върху Лили и почнал да я бие и да дърпа и да къса роклята. И Лили, разбира се, побягнала, а той я сподирал чак до стълбището и викал „марш, мръснице, от дома ми, да не си стъпила вече тук, мръсница такава“, и разни други от същия буквар.
Боян смачква цигарата в пепелника и наново ме поглежда:
— Да продължавам ли?
— Така не се пита — казвам. — Един разговор или се почва и свършва, или изобщо не се почва.
— А… добре… Мислех просто да не ви отегчавам… Всъщност всичко това го научих после от Лили. А в деня на самия абитуриентски бал при мене идва Роза, тая слабичката, сигурно я знаете, и вика: „Съгласен ли си да бъдеш кавалер на Лили, горката, много е нещастна. Събрахме пари — вика — и й купихме една рокля, не бог знае какво, но все пак нова е, и искаме да я доведем на бала, защото е в такова състояние, че не знам какво може да направи, така че ако си съгласен да й бъдеш кавалер…“ „Защо не — викам, — ако смяташ, че това ще бъде някаква утеха за нея.“ Така че, казах да й съобщят, че ще я чакам вечерта в градинката при Военния клуб, а когато отидох, тя вече бе там, пременена в нова рокля, една съвсем проста рокля на някакви зелени карета, и на всичко отгоре тясна, и в тая рокля Лили ми се видя по-едра отвсякога и ми стана даже неудобно, като си помислих, че ще вляза с такова момиче, какво ти момиче, с такава жена на бала, но понеже и аз не бях особено ослепителен в моя костюм конфекция, рекох си, какво пък толкова, и двамата сме една стока, и я поведох към ресторанта.