Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
Боян отпива още четвърт глътка, запалва нова цигара от смачканото пакетче и продължава:
— Поведох я към ресторанта, а тя на всичко отгоре пита: „Не съм ли съвсем невъзможна в тая жабешка рокля?“ — „Защо да е жабешка — казвам, — съвсем редовна си е роклята.“ А тя: „Да имах малко повече пари, щях да си взема една друга, малко по-прилична, дето поне нямаше да ме стяга и да се боя, че ще се пръсне по шевовете.“ „Да имах повече пари — викам, щях да те инсталирам в един червен ягуар и да слезем сред ония зяпльовци и тия с фиатките да се пукнат от мъка.“ Но понеже приличната рокля я нямаше, а за ягуара и да не говорим, ние се промъкнахме иззад навалицата и влязохме незабелязани и когато седнахме в един ъгъл, дето вече се бе настанил нашият Апостол, малко ни поолекна и изобщо вечерта мина някак си, а през нощта спахме у Марго, понеже техните ги нямаше и Лили изглеждаше почти щастлива, а аз, право казано, от цялата нощ съм запомнил само, че чорапите й се бяха скъсали над коляното, понеже и те й бяха тесни… Изобщо така почна…
Той пак ме поглежда, но тоя път не се осмелява да запита „Не ви ли отегчих?“
— Баща й дълго време не искаше да я чуе, обаче той е един от тия мизерни еснафи, дето колкото повече вървят срещу приличието, толкова повече държат на него, и понеже съседите постоянно му говореха, че е срамота да изгони дъщеря си, той най-сетне премести парцалите й в таванската стаичка и й разреши да се засели там, но без да го безпокои за каквото и да било, а под „каквото и да било“ той имаше предвид храната и парите. И понеже дипломата й беше ниска, трябваше да почне каквато и да е работа и добре, че знаеше да готви, та постъпи в кухнята на някакъв стол.
— Тя сега работи ли някъде?
— Работи си… пак там… От седем заранта до два…
— Значи не е съвсем изтървана?
Боян ме поглежда озадачено:
— В какъв смисъл?
— Известно ти е в какъв смисъл…
— А… Вие за морфина ли?… Че тя едва ли е взимала повече от два-три пъти, и то от немай-къде.
— Тъй ли?
— Уверявам ви. И се мъкне в компанията само зарад мене. И си бие витамин С, за да пази ампулите за мене, защото единствена тя знае тайната ми.
— Тогава ти си й задължен в известен смисъл…
— Е да, задължен съм. Но с какво да й се отплатя? С любов ли? А какво да правя, когато любовта не иде насила? Веднаж ми каза, че съм бил приветлив като некролог… „Тогава защо ходиш с мене?“ — викам. А тя: „Ами има хора, дето обичат да четат некролозите“. Само че и нейната физиономия прилича на некролог. Тя и аз — каква двойка, представяте ли си? Два некролога, които взаимно се четат. Мила ми е понякога… съжалявам я… но тя не иска това, тя би ме намразила за това, тя иска любов! Вкопчила се е за мене, също както майка ми, а аз искам да се откопча, разбирате ли, от майка си не мога да се откопча, понеже ми е майка и понеже не искам смъртта й да ми тежи на съвестта, но от Лили трябва да се откопча, защото както съм притиснат от тия две жени, все едно че от една страна ме прегръща истерията, а от друга — меланхолията…
Той прекъсва разказа, сетне запитва:
— Вие сте я виждали, нали?
— Коя точно? Истерията или Меланхолията?
— Лили.
— Само веднъж. И съвсем бегло.
— „Само веднъж“ тя може и да направи известно впечатление. Има мъже, които харесват такива жени. Но какво да правя, като на мене не ми харесва!… Това едро тяло и тая бяла кожа, и тая пълна ръка с не много чист маникюр, и тоя дъх на кухня и на жена… Не казвам нищо, знам, че не може да се къпе по два пъти на ден в тоя мизерен таван и че се мъчи, доколкото може, да бъде чиста и спретната, но тази миризма на кухня сякаш е просмукала и нея, и тоя мизерен таван с купчината стари книги и стари вещи, навяващ меланхолия като самата нея, с нейната любов към черния цвят и към демодираните любовни романи, и към меланхоличната музика…