Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Изглежда от залива се задава буря. Нека влезем в салона — обяви Люсиен, като стана рязко и хвърли ленената си салфетка на масата с жест на отвращение. — Може би ще ни доставите удоволствие, като изсвирите нещо на клавесина, Дюбрюл.
Антоан запали тънките свещи на многобройните газени лампи в стаята, докато те влизаха през отворените крила на френската врата. В салона се бе настанила тягостна атмосфера, която дори чуруликащият глас на Соланж, която разказваше за една от многото си любовни афери в Нови Орлеан, завършила зле, не можеше да разсее. Всички бяха изнервени от забележката на Филип на верандата, но той явно не се трогваше особено от това. Той тръгна направо към клавесина, седна пред него и засвири някаква проста мелодия, докато вятърът бушуваше все по-силно около къщата и през отворената френска врата.
— Докато Филип е зает със своето занимание, ние можем да поиграем на карти — обяви Соланж, сочейки елегантна маса за карти от орехово дърво, доставена от Франция.
Тя бе поставена пред камината, украсена през този сезон на годината с голяма порцеланова ваза, боядисана в розово и кремаво, аранжирана с маслинови клончета, отрупани със стотици бели цветчета, от които се разнасяше наситен аромат.
Седнала срещу Люсиен, Карес почти успя да повярва, че се е върнала във Франция, в един от салоните на Версай. Само мекият, влажен въздух, толкова необичаен за студените дъждовни есенни дни във Франция, й напомняше, че се намира сред дивата природа на Луизиана. Тя усети как съзнанието й се отнася, докато Филип свиреше песен след песен, а Соланж продължаваше да флиртува все по-очевидно с Люсиен.
Бурята, която преди само загатваше за себе си, сега се развихри с пълна сила, блъскайки по плътните стени на къщата със силен вятър и пороен дъжд. Това изнервяше Карес все повече, докато играта на карти продължаваше. Нарастващата умора я накара да се почувства така, сякаш на клепачите й бяха окачени тежести.
— Добре ли си, скъпа! — прекъсна бръщолевенето на Соланж загриженият глас на Люсиен. Той погледна над ветрилото картите си, които държеше в дясната си ръка.
— Да, само бурята малко ме изнервя — отговори тя, опитвайки се да се съсредоточи отново върху играта.
— Вярно ли е, скъпи Люсиен, че по време на буря духът се разхождал из Сан Рьогре? — се поинтересува Соланж с подпийнал смях.
— Соланж, моля те — укори я съпругът й, но и той самият бе пийнал доста.
— О, Люсиен знае, че цял Нови Орлеан шушука за пословичния дух на Сан Рьогре — отхвърли тя забележката му с махване на пълната си, отрупана с пръстени ръка. Обръщайки се към Люсиен, тя попита нетърпеливо: — Ще видя ли духа тази вечер, скъпи! Много се надявам.
— Ако продължаваш да пиеш от брендито ми, прекрасна Соланж, сигурно ще видиш доста неща тази вечер — каза Люсиен с глас, натежал от неговия сарказъм. Тя го изгледа за миг, след това, докосвайки ръката му, се изкиска цинично:
— Доста неприлично е от твоя страна да се задяваш така.
В този миг един силен порив на вятъра отвори с трясък френската врата и угаси всички свещи в канделабъра, който Филип бе поставил на клавесина. Пръстите му сбъркаха последния акорд и дори пияната Соланж остана безмълвна.
— Вероятно духът те е чул — рече губернаторът на жена си и стана да затвори вратата, защото дъждът валеше в стаята. — Както казва една стара поговорка, внимавай какво си пожелаваш, защото може да го получиш.
Когато Люсиен достигна вратата, всички чуха силния звук от раздирането на нещо. Нов порив на вятъра дойде от верандата и заедно с него се появи тънко сиво-бяло видение, което се завъртя около тавана, а после слезе до пода.
— О, господи. — Стонът на Соланж изрази общото им впечатление.
Нейният съпруг закрачи към мястото, където нещото бе паднало, докато другите го следяха ужасени. Посягайки към него, той го взе и го вдигна високо на бледата светлина на останалите свещи, като каза:
— Ето го и твоят дух, Соланж, парче испанска брада.
Настана тишина, след което пискливият смях на Соланж изпълни стаята, а Люсиен излезе навън в бурята. Карес се затича към вратата с огромното желание да се отърве от атмосферата на салона, дори и ако за това й се наложеше да изтърпи гнева на бурята.
— Не се приближавай! — извика Люсиен от мястото, където бе застанал, няколко метра по-нататък на верандата. Проблясъкът на една светкавица освети това, което той бе имал предвид. Един чепат дъбов клон от дървото най-близко до къщата се бе отчупил и бе паднал през перилата на верандата. Беше счупил няколко секционни прозорчета от френската врата на една празна спалня.
Карес спря на прага, гледайки как съпругът й стои под изливащия се дъжд, втренчен в огромния отчупен клон. В следващия миг тя усети как две силни мъжки ръце обхванаха раменете й и един топъл дъх се плъзна по шията й.