Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
Карес гледаше масата, стъписана от изненада. Пред очите им Люсиен се бе преобразил още веднъж в превзет придворен. Соланж вероятно бе заблудена, но Карес знаеше, че това е само поредната маска, която нейният съпруг надяваше по своя прищявка. Не можеш да решиш кой е истинският Люсиен; развратният придворен, богатият, зает плантатор или довереникът на вожда на чоктоусите, или може би и тримата заедно?
След като Антоан сервира десерта и сребърните подноси със захаросаните бадеми, разговорът се завъртя около зимния светски сезон, който щеше да започне през ноември, след като първият лек студ направеше безопасно прибирането в града. Соланж сподели плановете си за бал с маски. Люсиен слушаше, давайки си вид на силно заинтересуван и съпругата на губернатора бе поласкана.
Докато Соланж продължаваше да бърбори, Филип се наведе към Карес.
— Отегчаваме ли ви, Карес? — попита той тихо, а странните му кехлибарени очи сякаш поглъщаха всяка нейна черта.
— Мога да ви уверя, че не намирам разговорите за нападенията на индианците никак отегчителни — отвърна Карес.
— Тогава не намирате ли някои аспекти от живота в Сан Рьогре за плашещи? — настоя той. Тесните му кехлибарени очи се опитваха да проникнат отвъд студената й фасада.
— Не бих ги определила като плашещи. По-скоро обезпокоителни — каза тя, опитвайки се да отблъсне изнервящия му поглед.
— Безпокойство от какво? — гласът му бе тих, доверителен и сякаш цялото му тяло очакваше отговора й.
— Има нещо тук в къщата и земята наоколо… — тя спря, виждайки осезателния интерес в тесните му очи. Сега бе моментът да го попита, да разбере повече за Аурора. — Сигурно това ще ви се стори просто едно глупава фантазия, но понякога… почти мога да доловя как нечие невидимо присъствие ме следи от сенките.
— Въобще не бих го намерил за глупаво — отвърна той нетърпеливо, снижавайки гласа си, така че само тя да може да го чуе. — Има и други, които са усетили това присъствие. Аз го долавям през цялата вечер. Тя е тук с нас.
Карес усети как при тези думи по гърба й премина студена тръпка, а косъмчетата по ръката й настръхнаха. Тя едва успя да си наложи да вдигне чашата с вино към устните си и изпи това, което бе останало в нея, за да събере кураж за другите си въпроси.
— Кого точно имате предвид?
— Първата съпруга на Люсиен, разбира се. Аурора. — Гласът му се разходи по името, сякаш той изпитваше удоволствие от усещането за него върху езика си.
— Намирам я доста интересна — каза Карес през вдървените си, пресъхнали устни.
— Да, отлично ви разбирам. Вие си приличате, но нейната коса беше тъмна, черна като нощта. Тя само използваше бяла пудра, а очите й бяха наситено сини — й каза той с глас, изпълнен със странна възбуда. — Тя нямаше и вашата бенка над горната устна, но често си слагаше изкуствена бенка на същото място. — Той се загледа в устните й, унесен в мислите си.
Карес потръпна, колкото повече научаваше за Аурора, толкова по-малко й харесваше тя. Толкова много ли приличаше на тази мъртва жена? Какво точно виждаше Люсиен, когато я гледаше с такова желание в своите тъмни, изразителни очи.
— Може би вие ще успеете да ми обясните нещо, което ме озадачава — прошепна тихо Карес, като внимаваше Люсиен да не я чуе.
— Много се надявам да мога да бъда в помощ на такава красива дама — отвърна той, без да сваля очи от нея.
— Защо… защо Аурора не е погребана в семейното гробище?
— Тази земя е осветена от свещеник от Нови Орлеан. Аурора се самоуби и затова й отказаха правото да я погребат там. Тялото й е положено под мраморна плоча на една поляна между два огромни дъба. Това беше любимото й място — гласът му прозвуча някак странно.
След като той каза това, внезапно се появи въздушно течение в иначе спокойната гореща нощ и накара пламъчетата на свещите да трепнат и после да изгаснат. Листата на близкия дъб изшумоляха както полите на роклята на минаваща наблизо жена.
Филип вдигна глава като плашливо животно, надушило опасност. Очите му се насочиха към тъмната веранда, сякаш очакваше там да се появи някой. Ноздрите му настръхнаха и той се изправи наполовина от стола си. След това, потръпващ, седна отново на мястото си.
— Скъпи мой, какво има? — попита Соланж, втренчена в пребледнялото му лице. Прекръствайки се, тя промърмори: — Изглеждате така, сякаш сте видял дух.
— Не съм го видял, маркизо, усетих то — прошепна той.