Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— А, наистина, има кръст, но не го видях, дайте!
Принцесата отвори писмото и прочете следното:
Представянето на госпожа Дю Бари е решено, ако тя си намери кръстница. Все още се надяваме, че няма да открие такава. Но най-сигурното средство да попречим е, като госпожа дофината побърза. Влезе ли веднъж Нейно кралско величество във Версай, никой вече няма да посмее да предлага такова нахалство.
— Много добре! — каза Мария-Антоанета. Не изглеждаше въобще обезпокоена, сякаш писмото не представляваше интерес за нея.
— Ще си почине ли Ваше величество? — попита плахо Андре.
— Не, благодаря, госпожице — каза ерцхерцогинята, — чистият въздух ме изправи на крака. Вижте колко по-силна и добре разположена съм сега.
Тя пусна ръката на графинята и направи няколко крачки с такава бързина и енергия, сякаш нищо не се бе случило.
— Конете ми! Потегляме! — каза тя.
Господин Дьо Роан погледна учуден господин Дьо Стенвил, като че чакаше обяснение за тази внезапна промяна.
— Дофинът губи търпение — отговори той на ухото на кардинала.
Колкото до Андре, баща й я беше научил да съблюдава всички капризи на коронованите глави, тя не бе изненадана от тази промяна у Мария-Антоанета. Дофината се обърна към нея и не видя по лицето й нищо друго освен неизразима кротост.
— Благодаря за всичко, госпожице, защото гостоприемството силно ме впечатли.
После се обърна към барона:
— Господине — каза тя, — трябва да знаете, че заминавайки от Виена, аз дадох дума да направя богат първия французин, който срещна, преминавайки границите на Франция. Този французин е вашият син. Но това не значи, че ще спра дотук и че госпожицата… как се казва дъщеря ви, господине?
— Андре, Ваше величество.
— …И че госпожица Андре ще бъде забравена.
— О, Ваше величество! — прошепна младото момиче.
— Да, бих искала да ви направя придворна дама. Ние сме в състояние да направим това, нали, господине — продължи дофината, като се обърна към Таверне.
— О, Ваше величество — провикна се баронът, за когото тези думи превръщаха в реалност всичките мечти, — не сме обезпокоени в това отношение, защото ние имаме повече благородство, отколкото богатство… и все пак толкова голямо щастие…
— То ви принадлежи… Синът ще защитава краля, дъщерята ще служи на дофината в двора. Бащата ще ги напътства, като дава на сина съвети по лоялност, а на дъщерята съвети по добродетелност.
— Но… — проговори баронът, когато малко по малко способностите му да мисли се възвърнаха.
— Да, разбирам — каза дофината, — трябва да се подготвите, нали?
— Без съмнение, госпожо — отговори Таверне.
— Приемам, но се надявам да свършите бързо.
Една тъжна усмивка, която се изписа върху устните на Андре и Филип, очерталата се горчивина върху тази на барона спря Мария-Антоанета този път, защото този глас се превръщаше в жесток за честолюбието и на тримата Таверне.
— Без съмнение ще се подготвите бързо, ако съдя по желанието ви да ми се харесате — добави дофината. — Всъщност чакайте, ще ви оставя една от моите карети, с която ще ме настигнете. Хайде, господин управител, елате да ми помогнете.
Управителят се приближи.
— Оставям каретата на господин Дьо Таверне, когото отвеждам в Париж с госпожица Андре — каза Мария-Антоанета. — Назначете някой, който да я кара.
— Веднага, госпожо — отговори барон Дьо Стенвил. — Елате, господин Дьо Бозир.
Млад, двадесет и четири-двадесет и пет годишен мъж с жив и интелигентен поглед се отдели от ескорта със сигурна стъпка и с шапка в ръка.
— Ще запазите карета за господин Дьо Таверне и ще я придружавате. Постарайте се да ни настигнете бързо — каза дофината, — упълномощавам ви да удвоите, ако трябва, броя на впряговете за смяна.
Баронът и децата му започнаха да благодарят.
— Това внезапно заминаване не ви притеснява много, нали, господине? — запита принцесата.
— Ние сме на разположение на Ваше величество — отговори баронът.
— Довиждане, довиждане — извика усмихната дофината. — По колите, господа! Господин Филип, на коня!
Филип целуна ръка на баща си, прегърна сестра си и скочи на седлото.
Четвърт час по-късно, след цялата тази шумотевица, разразила се като бурята от предния ден, в двора на Таверне нямаше никой освен един млад мъж, седнал на ъгъла на вратата, който блед и тъжен следеше с нежен поглед последните облаци прах, издигащи се далеч по пътя изпод копитата на конете. Този млад мъж бе Жилбер.
През това време баронът, останал сам с Андре, не можеше да си възвърне способността да говори. Андре, скръстила ръце, мислеше за тази лавина от странни събития, неочаквани, невероятни, които се случиха изведнъж, пресичайки спокойния й живот, и й се струваше, че сънува.