Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
6
Сутринта ме събуди крясъкът на диви патици в тръстиките. На небето Амон плуваше в златната си ладия, а отвъд реката се дочуваше шумът на града. Кораби и лодки с чисти платна шареха по водата, перачки плющяха с бухалките си, смееха се и си подвикваха на висок глас. Утрото се раждаше свежо, но сърцето ми беше пусто, а животът ми сякаш бе изпепелен.
Физическите болки ми доставяха наслада, защото придаваха известен смисъл на съществуването ми. Дотогава моята главна цел и единствена задача беше да подсигуря на родителите си вечния живот, който им бях ограбил и с това ги бях тласнал към преждевременна смърт. Сега прегрешението ми донякъде беше изкупено, ала животът ми нямаше ни смисъл, ни цел. Като робите бях загърнат само с дрипава престилка, гърбът ми беше изгорял и изприщен, нямах и едно парченце мед да си купя храна. Ако продължах пътя си, не след дълго щях да попадна на стражите. Те щяха да ме повикат и да запитат кой съм, откъде съм и аз нямаше да мога да им отговоря, защото смятах, че името Синухе завинаги беше прокълнато и опозорено. При приятелите си също не можех да отида, понеже не желаех да споделят срама ми, да вдигат стъписано ръце, да ми обръщат гръб и да се огорчават. Достатъчно злини бях причинил вече.
Потънал в такива размисли, усетих как край мен се прошмугна някакво живо същество, но в първия момент не разбрах, че е човек. Стори ми се призрак от кошмарен сън — на мястото на носа му зееше дупка, ушите му бяха отрязани и фигурата му беше страшно измършавяла. Ала като се вгледах по-добре, видях, че ръцете му бяха мазолести и силни, а тялото му — жилаво и покрито с белези от пренасяне на товари или теглене на въжета. Когато откри, че съм го забелязал, той ме заговори:
— Какво стискаш в юмрука си?
Разтворих дланта си и му показах фараонския скарабей, който бях намерил в пясъка на забранената долина, а той ми рече:
— Дай ми го, за да ми донесе късмет. На мен, сиромаха, той много ми трябва.
— Аз също съм беден и си нямам нищо друго освен скарабея. — отвърнах аз. — Искам да го запазя като талисман, че да ми носи щастие.
— Може да съм сиромах и несретник, ала ще ти дам парче сребро, макар да е премного за някакъв си пъстър камък. Ще ти го дам само от жал към неволята ти.
Той наистина измъкна от пояса си късче сребро, но аз още по-твърдо реших да задържа скарабея за себе си, обзет от надеждата, че ще ми донесе сполука. Казах му го и тогава той изръмжа:
— Забравяш, че докато спеше, можех да те убия. Дълго време те наблюдавах и се чудех какво толкова стискаш в юмрука си. Затуй изчаках да се събудиш. Сега съжалявам, че не те утрепах, щом си бил такъв неблагодарник.
— По носа и отрязаните ти уши виждам, че си престъпник, избягал от каменоломната — казах аз. — Ако ме беше убил, докато спях, щеше да извършиш добро дело, защото съм самотник и не знам накъде да поема. Но ти се пази и изчезвай овреме оттук. Ако стражите те спипат, ще те претрепят с тоягите си и ще те окачат с главата надолу на стената или в най-добрия случай ще те върнат в рудника, от който си избягал.
— Ако река, още не е късно да го сторя. Въпреки окаяната ми външност аз съм здравеняк, но заради един камък не си струва да го сторя. Градът на мъртвите не е далече и пазачите могат да чуят виковете ти. Затуй задръж късмета си, може пък наистина да ти е по-нужен, отколкото на мен. Питам се само откъде си се взел, та не знаеш, че няма защо да се боя от стражите, след като съм свободен човек, а не роб. Мога и в града да отида, ала не ми се ще да се показвам по улиците, за да не плаша децата с лицето си.
— Как може един осъден на доживотна каторга в рудниците да бъде свободен човек? Нали го виждам по носа и липсващите ти уши — казах аз подигравателно, смятайки, че иска да ме заблуди.
— Думите ти не ме гневят, защото съм благочестив човек и се боя от боговете — отговори той. — Затуй и не те убих, докато спеше. Но нима наистина не знаеш, че след като беше коронован за владетел на двете царства, престолонаследникът заповяда да се снемат всички вериги, осъдените да робуват в рудниците и каменоломните да бъдат освободени и там на работа срещу заплащане да постъпват само свободни хора? — Разсмя се и продължи: — Затуй тук в тръстиките се навъртат много непрокопсаници като мен. Прехранваме се от жертвениците на богатите в града на мъртвите. Пазачите се страхуват от нас, а ние не се страхуваме от мъртвите. Нали знаеш, че който е бил в рудниците, той от нищо не се страхува. Има ли нещо по-лошо от туй човек да попадне там? Много от нас и от боговете нямат страх, ала аз предпочитам за по-сигурно да съм набожен, макар — както ми личи — да съм прекарал десет години в рудниците.