Безсмъртие в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Безсмъртие в смъртта». Краткое содержание книги:
— Да разбирам ли, че той е твой пълновластен господар?
— Не би имал нищо против, стига да му разреша. — Тя се изсмя. — Навярно и той би казал същото за мен. Всеки от нас се стреми да поеме руля, но всъщност плаваме в една и съща посока. Рурк ме обича.
— Говориш така, сякаш си изненадана.
— Никой досега не ме е обичал истински. Някои хора умеят да говорят за любов, ала не изпитват истински чувства. Рурк сякаш чете мислите ми, но това не ме притеснява.
— Защо да те притеснява?
— Не знам. Понякога сама не мога да се понасям, но той се примирява с несъвършенствата ми. Или поне ги разбира. — В този миг Ив осъзна, че иска да поговори с психотерапевтката за смътните и ужасяващи спомени, които понякога най-ненадейно изплуваха в съзнанието й. — Може би причината е в това, че с Рурк имаме сродни съдби. От малки узнахме колко жестоки могат да бъдат хората. Как властта в ръцете на престъпници води не само до корупция, но и до пълно рухване на моралните устои. Знаеш ли, била съм с други мъже преди Рурк, но никога не съм се любила с тях. Правех секс и не изпитвах нищо, освен физическо удоволствие. Не чувствах… близост. Правилно ли се изразих?
— Струва ми се, че избра най-подходящата дума. На какво смяташ, че се дължи тази близост?
— На отношението на Рурк към мен — не би се примирил да бъде другояче. Той… — Усети как очите й се насълзяват и премигна. — Той проникна в най-скришното кътче на душата ми, където не допусках никого. Отвори вратата, която бях затръшнала в страха си. Незнайно как успя — или пък аз му позволих — да завладее онази частица от съзнанието ми, погубена в детството ми, когато…
— Произнеси го на глас, Ив. Ще се почувстваш по-добре.
— Когато баща ми ме изнасили. — Младата жена тежко въздъхна и този път не успя да сдържи сълзите си. — Изнасили ме, оскверни ме, причини ми неописуема болка. Облада ме като че бях проститутка, когато бях много малка и не можех да му попреча. Понякога ме притискаше с цялото си тяло, друг път ме завързваше. Биеше ме, докато очите ми се премрежваха от болка или затискаше устата ми с длан, за да не мога да крещя. После проникваше в мен, забиваше се в мен с всичка сила, докато започнех да изпитвам болка по-ужасяваща от самия акт. Бях напълно безпомощна, нямаше към кого да се обърна. Не ми оставаше друго, освен със свито сърце да чакам поредното изнасилване.
— Осъзнаваш ли, че вината не е била твоя — промълви Майра и си каза: „Когато циреят най-сетне пробие, отровата трябва да се изстиска напълно, но много бавно и внимателно.“ — Че няма причина да се укоряваш нито сега, нито в бъдеще.
Ив избърса сълзите си с опакото на дланта си.
— Мечтаех да стана ченге. Защото ченгетата имат власт да попречат на лошите хора да вършат злини. Изглеждаше ми толкова логично и лесно. След като поработих известно време в полицията, започнах да разбирам, че на този свят има хора, които непрекъснато издевателстват над безпомощните и невинните. — Постепенно се овладя и продължи: — Осъзнах, че вината не е моя, а на баща ми и на онези, които се преструваха на слепи и на глухи. Ала бремето продължаваше да тегне на душата ми; съзнателно се опитах да забравя преживяното, за да оцелея.
— Но от известно време започна отново да си спомняш, нали?
— Животът ми сякаш започваше от времето, когато са ме открили захвърлена на улицата. Спомнях си само отделни фрагменти от случилото се преди това.
— А сега има ли промяна?
— Нахлуват нови спомени, прекалено ярки и ужасяващи. Имам усещането, че всеки миг ще узная истината. — Потърка с длан устните си и отново отпусна ръка в скута си. — Виждам лицето му, а доскоро то се губеше в мрак. Получих „просветление“, когато разследвах случая с Деблас, тъй като имаше доста сходства с преживяното от мен. После в живота ми се появи Рурк и спомените станаха по-наситени, по-ярки, започнаха да ме спохождат все по-често. Страхувам се, че някой ден ще узная истината.
— Какво искаш да кажеш?
— Бих дала мило и драго завинаги да залича тези осем години от съзнанието си — изрече Ив с неописуемо ожесточение. — Нямат нищо общо със сегашния ми живот, не искам да унищожат щастието ми.
— Скъпа, може да ти прозвучи нелепо, но независимо от ужаса и униженията, които си преживяла през тези осем години, те са ти помогнали. Не ме гледай така учудено — помогнали са ти да бъдеш силна, да изпитваш съчувствие към невинните и към онеправданите, превърнали са те в личност с богата душевност, направили са те по-издръжлива. Спомените нямат власт над теб, не могат да те променят. Доскоро те убеждавах да се подложиш на автохипноза, но сега не я препоръчвам. Мисля, че подсъзнанието ти постепенно ще позволи на всички спомени да изплуват без външна намеса.