Слуга на Империята

Тъмнината се сгъсти. Появиха се звезди и хълмовете на запад се очертаха като далечни силуети на фона на последното зарево. Спусна се присъщата за този час тишина — птичите песни бяха спрели, а хилядите нощни насекоми още не се бяха събудили.

Мара се замисли за Хокану. Гостуването му преди няколко месеца се бе оказало разочароващо кратко — една проточила се малко по-дълго вечеря, след това, на зазоряване, след закуската и кратък разговор, той се сбогува и си замина. Някакво развитие в Играта го караше да бърза да се върне в именията на Шинцаваи. Мара се бе почувствала поласкана, че е направил компромис с чувството си за дълг и е откраднал малко време, за да я навести.

Но не му беше казала нищо, бе затаила чувствата си зад диктуваното от традицията поведение. Остроумието му я бе карало да се усмихва и интелигентността му бе подклаждала нейното, но тя все пак се въздържаше да мисли за някакъв краен резултат в отношенията си с този чаровен млад благородник.

Колкото и привлекателен да беше Хокану, мисълта да се върне в леглото на който и да било съпруг я караше да потръпва. Все още я спохождаха кошмари за изблиците на ярост на покойния й съпруг и помнеше синините, които й беше нанасял в страстта си. Не, нямаше никакво желание да окуражава близостта на мъж.

И все пак, когато малкият керван на Хокану се беше скрил от погледа й, Мара се беше изумила колко бързо е изтекло времето. Компанията на младия мъж я беше радвала. Не се беше чувствала удобно в нито един момент, докато той беше в имението, но близостта му и веселият му нрав й липсваха.

Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя висока дългокрака фигура.

— Ето те и теб — каза високо мидкемиецът.

Мара винаги се изумяваше от прямотата му и от лошите му обноски, но те така я привличаха.

— Търся те от залез-слънце — продължи Кевин, докато крачеше по криволичещата пътека между храстите кекали. — Попитах Накоя, обаче старата вещица само изсумтя и сви рамене. Слугите гледаха нервно, когато ги заговорих, така че накрая трябваше да проследя Люджан, докато сменяше охраната.

— Сигурно е разбрал, че го следиш — каза Мара. Не й се искаше да повярва, че най-добрият й войник е толкова небрежен в задълженията си.

— Разбира се. — Кевин заобиколи последната леха и спря пред нея. — Обсъдихме тънкостите на меча. Вашите стилове се различават от нашия. Е, нашите са по-добри, естествено.

Подразнена от това, че преднамереното му заяждане винаги действа, Мара вдигна глава. Видя, че се е ухилил в очакване на възражението й, и осъзна, че си играе с нея. Реши да не се поддава и огледа новото му облекло.

Фенерът осветяваше Кевин в профил, обагряше в меден цвят вълнистата му коса и очертаваше дългите широки ръкави на бялата риза, току-що взета от шивачката. Над нея носеше жакет, плътно стегнат около кръста, клинът бе плътно впит в дългите му мускулести крака. Неутрално сивият цвят му прилягаше, защото на неговия фон изпъкваше косата, брадата и тъмният тен на лицето му, и това някак правеше сините му очи още по-напрегнати. Мара погледна надолу и видя, че ефектът е развален от изтърканите сандали, които му бяха дали в деня на пристигането му. Разбрал какво гледа, Кевин се засмя.