Магьосническа кръв

— Звучи така, сякаш се крие — изкоментира тя.

Адам се засмя.

— Мика? Нее. Мика е дяволски измамник. Просто търси подходящата възможност да им срита групово задниците, ще видиш.

Тя кимна. Всеки един от тях наистина по някакъв начин бе засегнат от Дъскоф.

— А каква е историята на Тео?

— Теодосий? О, човече, и той си има история. Дъскоф са го заловили за известно време, когато е бил тийнейджър, опитали са се да го пречупят заради всичката тази земна магия, която има. Вещерите си мислели, че могат да го вземат млад и да го обърнат така, че да го използват за собствените си цели. Изтезавали са го и почти са го убили в този процес, но Сборището го е измъкнало. Има белези по цялото си тяло от малкия си престой при вещерите. Още на секундата, Тео се присъединил към Сборището. Той е един от най-добрите ни ловци.

Тя задъвка долната си устна. Затова изпитваше странна близост с Тео. Историите им бяха различни, но споделяха нещо общо — насилие, макар че, както изглеждаше, Тео бе бил много по-травматизиран от нея.

— А твоята история? — попита го тя.

Адам замлъкна за няколко удара на сърцето, а след това се изсмя грубо.

— Съжалявам, момиченце. Това не се коментира.

— Съжалявам, Адам. Нямах намерение да засягам болно място.

— Няма проблем, но просто не е нещо, за което искам да говоря.

Той паркира джипа пред къщата. Тя слезе и се загледа нагоре към нощното небе, за да се полюбува на разпръснатите ярки звезди.

Къде ли беше Бойл тази вечер?

Не бе казала на Томас за ултиматума на демона… и никога нямаше да го направи. Намесата му би означавала смърт за него. Това бе казал Бойл.

Животът й не струваше колкото този на Томас. Просто не си струваше.

Томас прекрачи входната врата на Сборището, привличайки погледа й. Той носеше чифт тесни дънки, черен пуловер и черни ботуши. Раменете му бяха превити, очите — присвити, челюстта — заключена, а дългата му, разпусната коса се вееше около него, докато вървеше целенасочено към нея.

— Томас. — Тя имаше време да изрече само една дума преди той да я сграбчи през талията и да я метне на рамо. — Томас! — извика му тя, когато той се обърна без да продума, изкачи се обратно по стълбите и влезе в Сборището.

Богиньо, никога не си бе мислила, че ще го направи буквално!

Смехът на Адам звънтеше зад нея, докато Томас я носеше.

Въпреки възмущението й и въпреки погледите, които получаваха от обитателите на Сборището, той я пренесе през сградата. Томас беше целенасочен в намерението си и нищо, което тя казваше или правеше, не спираше бавното му, целеустремено шествие към стаята му.

Щом влязоха, той затръшна вратата с крак и Изабел почувства съскащо прещракване по нервните си окончания заради защитното заклинание, запечатващо апартамента му.

Гърлото й се стегна и познатата паника накара крайниците й да изтръпнат. Дъхът й излезе рязко, сърцето й се разтуптя и усети как очите й се разширяват. Пое си рязко и накъсано въздух.