Бялата кралица

Уорик е отново на власт, а сега съпругът ми, брат ми Антъни и зет ми Ричард са тези, които бягат, и един Бог знае кога вятърът ще ги довее отново в Англия. А момичетата и аз, и бебето в утробата ми сме новите заложници, новите пленници. Засега може и да съм в кралските апартаменти на Тауър, но скоро ще бъда в стаите отдолу, онези с решетките на прозореца, в това легло отново ще спи крал Хенри, а аз ще бъда онази, за която хората ще казват, че трябва, в името на християнското милосърдие, да бъде освободена, за да не умира в тъмница, без да е видяла свободното небе.

— Едуард! — виждам го как вдига очи, сякаш може да чуе как го викам в съня си. — Едуард! — не мога да повярвам, че може да ме напусне, че е възможно да сме изгубили битката си за трона. Баща ми пожертва живота си, за да мога да бъда кралица; брат ми загина редом с него. Нима сега няма да сме нищо повече от претенденти, изоставени след няколко години късмет? Крал и кралица, които са попаднали в собствения си капан и чийто късмет е свършил? Нима моите момичета ще бъдат дъщери на опозорен предател? Нима ще се омъжат за дребни земевладелци в провинциални имения и ще се надяват да надживеят позора на баща си? Нима майка ми ще поздравява Маргарет Анжуйска на колене и ще се надява с угодничене и пълзене отново да си върне нейната благосклонност? Нима аз ще трябва да избирам между живота в изгнание и живота в тъмница? Ами синът ми, все още нероденото бебе? Има ли вероятност Уорик да го остави жив — той, който изгуби собствения си внук и единствен наследник, когато затворихме портите на Кале пред него, а дъщеря му изгуби бебето си в разбуненото море, когато призован от една вещица вятър ги отвя на брега?

Изкрещявам силно: „Едуард! Не ме оставяй!“ Ужасът в гласа ми ме сепва и аз се събуждам напълно, а в съседната стая майка ми запалва една свещ от огъня и отваря вратата.

— Идва ли? Бебето? Подранило ли е?

— Не. Сънувах. Майко, яви ми се наистина ужасен сън.

— Тихо, тихо, няма значение — казва тя, бързайки да ме утеши. Пали свещи до леглото ми; разпалва огъня с един ритник на обутия си в пантоф крак. — Успокой се, Елизабет. Вече си в безопасност.

— Не сме в безопасност — казвам уверено. — Точно в това е въпросът.

— Защо, какво сънува?

— Едуард, на борда на кораб, в буря. Беше нощ, вълните в морето бяха огромни. Дори не знам дали корабът му ще оцелее. Това е злокобен вятър, който не довява нищо добро, майко, а той беше изправен срещу лош вятър. Беше нашият вятър. Беше бурята, която призовахме, за да отвее Джордж и Уорик и да ги отклони от пътя им. Ние я призовахме, но тя не е изчерпала силите си. Едуард се намира в буря, която ние създадохме. Едуард беше облечен като слуга, като беден човек: нямаше нищо, нищичко освен дрехите на гърба си. Беше подарил палтото си. Антъни беше там: той дори нямаше наметало. С тях бяха Уилям Хейстингс и Ричард, братът на Едуард. Бяха единствените оцелели, единствените, които бяха успели да избягат. Те… — затварям очи, като се опитвам да си спомня. — Те ни изоставяха, майко. О, майко, той остави Англия, остави нас. С него е свършено. С нас е свършено. Едуард си отиде. Антъни също. Сигурна съм в това.