Бялата кралица

— Къде е тя? — настоявам. — Къде я е завел?

— Никой в Графтън не знаеше накъде са тръгнали — обяснява мъжът. — Питах всички. Пристигнал конен отряд, накарали майка ви да язди зад командващия офицер и я отвели на север. Не казали на никого къде отиват. Просто казали, че е арестувана за магьосничество.

— Трябва да пиша на Уорик — казвам бързо. — Идете да хапнете и вземете нов, отпочинал кон. Ще ми е нужно да отпътувате възможно най-бързо. Готов ли сте да тръгнете веднага?

— Да — уверява ме той, покланя се и излиза.

Пиша на Уорик, настоявайки за освобождаването на майка си. Пиша на всеки архиепископ, над когото някога сме имали влияние, и на всички, за които смятам, че биха се застъпили за нас. Пиша на старите приятели и роднини на майка ми, свързани с династията Ланкастър. Пиша дори на Маргарет Боуфорт, която, като наследница на династията Ланкастър, може да има известно влияние. После отивам в параклиса си — Параклиса на Кралицата — и цяла нощ оставам на колене да се моля Бог да не позволи на този зъл човек да погуби добрата ми майка, която само е благословена със свещена пророческа дарба, научила е няколко езически хитрини и се е отличавала с пълна липса на почтителност. На зазоряване написвам името ѝ върху едно гълъбово перо и го пускам да плава надолу по течението, за да предупреди Мелузина, че нейната дъщеря е в опасност.

После трябва да чакам новини. Трябва да чакам цяла седмица, но не научавам нищо и се опасявам от най-лошото. Всеки ден идват хора да ми съобщят, че съпругът ми е мъртъв. Сега се боя, че ще кажат същото за майка ми, и ще остана съвсем сама на света. Моля се на Бог, шепна на реката: някой трябва да спаси майка ми. После, най-сетне, научавам, че е освободена, и два дни по-късно тя идва при мен в Тауър.