Око за око

Тя бе робувала на училището единайсет дълги, трудни години — дванайсет, ако се брои и училището „Монтесури“ преди детската градина. Не можеше ли поне този път да напише едно незадоволително есе, достатъчно за три минус, и да си навакса с оценките по-късно през срока?

Но оценките бяха по-важни от всичко. Предишния ден, когато двамата с Рен се разделяха на гарата, той й предложи да се дипломира в края на тази година и да кандидатства в „Пен“. Спенсър веднага прие идеята и последните минути, преди влакът й да потегли, те прекараха във фантазии за апартамента, който двамата ще наемат, как ще си имат отделни ъгли в стаята за учене и как ще си вземат коте — Рен никога не бе имал котка като дете, защото брат му бе алергичен към тях.

Идеята бе процъфтявала в главата на Спенсър по пътя към дома и щом се прибра в стаята си, тя веднага провери дали кредитите й стигат, за да се дипломира в Роузууд и си свали от интернет молба за кандидатстване в Пен. Въпросът бе доста деликатен, тъй като Мелиса също учеше в Пен, но училището бе доста голямо, и Спенсър реши, че те може никога да не се срещнат.

Тя въздъхна и погледна към своя Сайкик. Рен беше казал, че ще се обади между пет и шест часа, а вече бе шест и половина. Спенсър много се нервеше, когато хората не изпълняваха обещанията си. Тя провери пропуснатите обаждания, за да види дали номерът му не е изписан там. Провери гласовата си поща, в случай че телефонът й не е бил в обхват. Никакви нови съобщения.

Най-накрая тя набра номера на Рен. Отново се включи гласова поща. Спенсър хвърли телефона на леглото и отново погледна към въпросите. Адам Смит. Laissez-faire. Невидими ръце. Големи, силни, докторски английски ръце. Които да усеща по цялото си тяло.

Тя се пребори с изкушението отново да му се обади. Не искаше да се държи като гимназистка — откакто Рен бе отбелязал, че Спенсър му изглежда толкова пораснала, тя започна да обмисля всяко свое действие. Телефонът и звънеше с мелодийката на „Му Humps“17 на Блек Айд Пийс; дали Рен откриваше иронията в това, както нея, или просто го смяташе за тийнейджърско увлечение? Ами ключодържателят с маймунката, който бе закачила за късмет на раницата си? И дали едно по-голямо момиче би се спряло с мисълта, че ще загазят, когато Рен грабна едно лале от сергията с цветя, докато продавачът не гледаше и го подаде на Спенсър, без да плати?

Слънцето бавно се скриваше зад дърветата. Когато баща й надникна в стаята, Спенсър скочи.

— Скоро ще вечеряме — каза той. — Мелиса няма да е тук тази вечер.

— Добре — отговори Спенсър. Това бяха първите му думи от няколко дни, в които не пролича никаква враждебност.

Светлината се отрази в платинения Ролекс на баща й. Изражението на лицето му бе почти… разкаяно.