Око за око
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-28-8
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Око за око». Краткое содержание книги:
„Око за око — и светът ще ослепее“ бил казал Махатма Ганди. Но при такава заплаха кой ти гледа прошка и любов към ближния?! Загадките се множат и нашите сладурани се люшкат все по-неудържимо между двете немислими крайности: „Кажи си всичко…“ — шепне им един вътрешен глас. „В бирата е истината!“ — затапва го друг и ехидно подмята: „Кофти е само, че Истината — както и бирата — в големи дози водят до ужасен махмурлук…“ Колко истина (бира) можеш да понесеш?
А коварните SMS-чета само това и чакат — тъкмо да си помислиш, че ги праща някакъв таен обожател, и получаваш специална доставка. Ей такава например:
„Горката, объркана Емили. Сега една голяма момичешка прегръдка щеше да ти дойде добре, нали? Недей да се отпускаш твърде. Нищо не е свършило, докато аз не кажа.
А.“
Мередит се усмихна.
— Като гледам добре си запозната с тайните, а?
— К-какво? — прошепна Ариа, а сърцето й затупка. — Тайни?
— Донесла си собствено килимче — Мередит посочи към червеното килимче за йога, което Ариа носеше под мишница. — Повечето новаци, които идват в студиото, използват общите килимчета. Все едно не съм ти го казвала, ама от нашите килимчета се хващат такива гъбички на краката, че можеш да си ги остържеш и да си направиш сирене.
Ариа се опита да се усмихне. Тя започна да си носи собствено килимче от онзи път, когато двете с Али отидоха заедно на упражнения по йога в седми клас. Али винаги казваше, че от тези общи килимчета за йога човек може като нищо да пипне венерически болести.
Мередит й хвърли бегъл поглед.
— Изглеждаш ми позната. Да не си в класа ми по рисуване?
Ариа поклати глава, осъзнавайки внезапно, че това място бе пропито с миризмата на крака и тамян. Това беше точно типът студио, в което би отишла Ила. Всъщност може би тя вече бе идвала тук.
— Как се казваш?
— Ами, Алисън — бързо каза Ариа. Името й не бе от най-срещаните в света и тя се страхуваше, че Байрън може да го е споменавал пред Мередит. Което я накара да замълчи. Дали Байрън бе говорил за Ариа пред Мередит?
— Приличаш ми на едно момиче от класа по рисуване — рече Мередит. — Но курсът започна скоро, все още ги обърквам много.
Ариа взе една брошура за семинара „Как да опознаем чакрите си“.
— Значи ти си последна година?
Мередит кимна.
— Завършвам магистърската програма по изящни изкуства.
— Каква специалност?
— Ами занимавам се с доста неща. Рисуване. Оцветяване. — Мередит надникна зад Ариа и помаха на някой друг да влиза. — Но напоследък се занимавам много с жигосване.
— С какво?
— Жигосване. Заварявам железни букви, докато се образуват думи, които прогарям в големи дървени плочи.
— Чакай малко. Жигосване, като при добитъка?
Мередит наклони главата си.
— Опитвам се да го обясня, но повечето хора ме смятат за луда.
— Не — бързо рече Ариа. — Страхотно е.
Мередит погледна към часовника на стената.
— Имаме още няколко минути. Мога да ти покажа малко снимки. — Тя се пресегна към раираната платнена чанта, която лежеше до нея и измъкна мобилния си телефон. — Ето, разгледай ги.
На снимките имаше светли дървени плочи. На няколко бяха прогорени отделни букви, на други имаше кратки фрази, като хвани ме и побъркан по властта. Буквите бяха оформени малко странно, но прогорени в дървото изглеждаха страхотно. Ариа прескочи на следващата снимка. На нея имаше дълга плочка с надпис: Да грешиш е човешко, но усещането е божествено.
Ариа вдигна поглед.
— Мей Уест.
Мередит грейна.
— Това е един от любимите ми цитати.
— На мен също. — Ариа й върна телефона. — Много са добри.
Мередит се усмихна.
— Радвам се, че ти харесаха. След два месеца може би ще имам й изложба.
— Каква из… — Ариа прехапа устни. Канеше се да каже: Каква изненада. Тя изобщо не очакваше, че Мередит ще е такава. Когато си я представяше, в съзнанието й изникваха само неприятни асоциации. Въображаемата Мередит #1 учеше история на изкуствата и работеше за някаква задушна, занемарена галерия някъде на Мейн лейн, в която на богати стари дами се продаваха пейзажи на река Хъдсън. Въображаемата Мередит #2 слушаше Кели Кларксън, обожаваше Лагуна бийч и, ако бъдеше поощрена, би вдигнала пола, за да я снимат в „Пощурели девойки“. Ариа никога не си бе представяла, че тя може да е с претенции за художественост. Защо му трябваше на Байрън художничка? Нали си имаше Ила.
Докато Мередит посрещаше друга курсистка, Ариа се придвижи към главната зала на студиото. Тя бе с висок таван, на който се виждаха дървените греди на хамбара; блестящ дървен под с карамелен цвят и огромни пана с индиански мотиви, които висяха закачени навсякъде по стените. Повечето курсисти вече бяха насядали по килимчетата си или лежаха по гръб на земята. Беше странно тихо.
Ариа се огледа в стаята. Момичето с кестенява коса, вързана на конска опашка и едри бедра правеше мост. Един дългурест тип преминаваше от навеждане напред в ембрионална поза, тежко дишайки през носа си. Една русокоса девойка в ъгъла бе направила полуизвивка. Когато се обърна към нея, стомахът на Ариа се преобърна.