Сибирски тайни
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #32
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1710-5
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Сибирски тайни». Краткое содержание книги:
Настя стана от фотьойла и свали книгата от рафта. Явно беше четена неведнъж, а може би и десетки пъти. Значи, бе или нечий любим роман, или многократно си го бяха предавали от ръка на ръка, което беше най-вероятно. Защото в съветско време бе извънредно трудно да намериш най-популярните книги и хората ги вземаха или от библиотеката, или един от друг, като се редяха на опашка. Да, точно така, издание от 1986 година…
— Среднощни забавления?
Настя трепна и се извърна. На вратата стоеше Ворожец и насмешливо се подсмихваше. До нозете му, като две изваяни фигури, седяха две черни кучета — едро и по-дребно.
— Да, не ми се спи. Нали нямате нищо против, че дойдох тук? Казахте, че може.
— Ама естествено. Търсехте нещо за четене ли?
— Тъкмо си избирах.
Внимателните очи на домакина се спряха на книгата в ръцете й. Кой знае защо, Настя се почувства неловко, сякаш я бяха уличили в притежание на неподходяща литература или в нещо неприлично.
— Сигурно обичате „Отнесените“? — разбиращо попита Пьотър Сергеевич.
— Не, просто забелязах позната корица и я взех, за да видя годината на издаване. Всички останали книги са много доскорошни.
Ворожец неочаквано се разсмя.
— Права сте. Браво за вашата наблюдателност. Това наистина е единствената книга, която остана при мен от времената на безпътната ми младост. Другите са купени много по-късно.
— Извинете, ако задавам нетактичен въпрос, ала тя вероятно ви е скъпа с нещо? Спомен за някого?
Ворожец, който до този момент бе стоял на прага, направи знак на кучетата да не мърдат и влезе в стаята. Внимателно взе книгата от ръцете на Настя, погали я с пръсти и я остави на мястото й.
— Изкушавах се да ви излъжа, че ми е спомен от мама. Или от любимото момиче. Но през живота си съм спечелил толкова пари, че дори ми е някак унизително да мамя. Това е моят любим роман. Единственият, който редовно препрочитам. Какво, учудена ли сте?
— Честно казано, да — призна Настя. — За пръв път срещам зрял мъж, който обича този всъщност женски роман и не се стеснява да го признае.
— Ами аз не се срамувам да си признавам каквото и да било. — В гласа на Пьотър Сергеевич прозвучаха палави нотки и на нея отново й се стори, че някъде от дълбините на очите му наднича весел уличен гамен. — Какъвто съм, такъв. Не се опитвам да изглеждам различно. Стесняват се хората, които имат комплекси, Анастасия. А аз комплекси нямам. Нито един. Ясно виждам слабите си места и знам недостатъците си, но ей тонинко не се срамувам от тях. Да, такова едно безсъвестно същество съм аз!
Той отново тихо се засмя и неговите светлосиви, почти безцветни очи хитро грейнаха.
— Утре ще ходите в северния край, нали?
— Да — кимна Настя.
— Искате ли да пратя с вас някой човек, който добре познава онези места?
„Да беше попитал направо може ли да ни придружи някой негов съгледвач“ — помисли си тя.
Ала отговори учтиво:
— Благодаря, Пьотър, няма нужда, имаме добър шофьор, той е карал такси и знае всички пътища.
— Е, добре, щом е тъй. Лека нощ.
Настя се върна в спалнята си, взе душ, застла леглото и се мушна под одеялото. Колко е тихо… Дървените къщи живеят свой живот, дишат, въздишат, понякога стенат и дори плачат. Тя ясно разбра това миналата година, когато доста дълго живя в извънградската къща на брат си. Ето, и домът на Ворожец издава тихи звуци — ту меки като шепот, ту внезапно резки, но все пак тихи.
Не забеляза как е заспала.
НЕДЕЛЯ
Ина пристигна, както винаги, в осем сутринта. Тя работеше без почивни дни, това бе договорено от самото начало и се отразяваше в солидния размер на заплатата й.
— Когато мъжът и жената тръгнат, проверете кабинета за гости — разпореди Ворожец.
— Разбира се, Пьотър Сергеевич.
Тя винаги отговаряше така и неизменно изпълняваше неговите поръчения, макар че как точно го правеше, за Ворожец си оставаше загадка. Проверката на компютъра, след като бе използван от външен човек, беше нещо обичайно. Ина се обаждаше някъде и със стар раздрънкан джип идваше младо момче, завеждаха го в кабинета за гости и след кратко време помощничката докладваше на Ворожец резултата. Къде се обаждаше тя и кое беше това момче, Пьотър Сергеевич не знаеше, а и не искаше да знае.