Тръпка [bg]

Грейс се разсмя тихичко, красив смях, предназначен само за мен:

— Глупаво момче. За мен си съвсем истински.

— Ти също — прошепнах.

Известно време мълчахме.

— Иска ми се да се бях трансформирала — каза тя накрая толкова тихо, че едва я чух. Отворих очи, защото просто трябваше да видя лицето й, докато произнася тези думи. И там прочетох най-ясното изражение, което бях виждал, откакто я познавах — дълбока, непреодолима тъга.

Погалих я по бузата.

— О, не. Повярвай ми, Грейс, не искаш това.

Тя поклати глава върху възглавницата.

— Чувствам се толкова отчаяна, когато слушам воя. Чувствам се толкова сама, когато изчезнеш през лятото.

— О, ангел мой, бих те взимал със себе си, ако можех — казах, едновременно изненадан от думите „ангел мой“, които бях произнесъл, и от това колко естествено бяха прозвучали те. Прокарах пръсти през косата й. — Но ти не искаш това. Губя все повече и повече от себе си всяка година.

Гласът й прозвуча странно:

— Кажи ми какво става накрая.

Трябваше ми известно време, за да осъзная какво има предвид.

— Накрая… — Имаше хиляди начини да й го кажа, хиляди начини да го оцветя. Но Грейс не би се хванала на оптимистично розовата версия, която Бек ми бе разказал в началото, така че просто реших да съм честен. — Аз ставам себе си — ставам човек — все по-късно с всяка следваща пролет. Докато една година… предполагам… просто няма да се трансформирам. Виждал съм го при по-старите вълци. Някоя година те просто не се превръщат отново в хора и си остават… вълци. Живеят малко по-дълго от обикновените вълци. Но въпреки това… петнадесетина години, не повече.

— Как можеш да говориш за смъртта по този начин?

Гледах я. Очите й блестяха, уловили промъкнал се през прозореца лунен лъч.

— А как трябва да говоря за нея?

— Не съжаляваш ли за това, което те очаква?

— Всеки ден.

Грейс замълча, но можех да почувствам как обработва получената информация, прагматично подреждайки всичко на правилното място в главата си.

— Ти беше вълк, когато те простреляха.

Исках да притисна пръсти към устните й, да върна оформящите се думи обратно в устата й. Беше прекалено скоро. Все още не исках да го казвам.

Но Грейс продължи:

— Пропуснал си най-топлите месеци през годината. Не беше чак толкова студено, когато те простреляха. Беше хладно, но това определено не беше зимен студ. И въпреки това ти беше вълк. Кога си бил човек през тази година?