Тръпка [bg]

— Значи затова не се обаждаш, а? Момчето е суперсладко! На домашно обучение ли е?

Докато влизахме във входа, погледнах към бронкото през рамо. Видях как Сам вдига ръка, за да ми помаха, преди да включи двигателя.

— И двете ти предположения са точни — отвърнах. — Кажи ми какво става? Каква е тази история с вълците?

Рейчъл ме прегърна през раменете.

— Оливия е видяла един. Бил се качил на предната й веранда. Освен това е имало следи от нокти, Грейс. По вратата. Пълна ужасия.

Спрях се по средата на коридора и предизвиках раздразнените коментари на няколкото ученици, които се блъснаха в нас.

— Чакай малко. Къщата на Оливия?

— Не бе, на майка ти. — Рейчъл тръсна глава и започна да сваля дългите си ръкавици. — Да, къщата на Оливия. Ако по някое време спрете да се цупите една на друга, може и сама да ти разкаже. За какво толкова се скарахте всъщност? Боли ме да гледам как моите пиленца отказват да си играят едно с друго.

— Казах ти — за тъпотии — отвърнах. Искаше ми се да млъкне за малко, за да мога да помисля. Вълк пред къщата на Оливия. Дали отново беше Джак? И защо се беше появил точно там?

— Е, време ви е да започнете със сдобряването, защото ви искам и двете с мен през коледната ваканция. Която, ако не си забелязала, идва съвсем скоро. Трябва да започваме с планирането. Хайде, Грейс, просто кажи „да“ — примоли се Рейчъл.

— Може би.

Не ме притесняваше появата на вълк край дома на Оливия, а следите от нокти. Трябваше да разговарям с нея, за да разбера дали всичко е истина, или Рейчъл беше поразкрасила леко историята, за да звучи по-ефектно.

— Заради момчето ли се колебаеш? И той може да дойде! Нямам проблем с това!

Коридорът бавно се изпразваше, звънецът нададе пронизителния си призив над нас.

— Ще говорим за това по-късно — казах и се забързах с Рейчъл за първия ни час. Седнах на обичайното си място и започнах да преглеждам домашното.

— Трябва да поговорим — трепнах при звука на неочаквания глас. Изабел Кълпепър. Високите й токчета изтракаха, когато се настани на съседния чин, привеждайки към мен обрамченото си от съвършени къдрици лице.

— В момента сме насред нещо като час, Изабел — отбелязах и махнах с ръка към утринните съобщения, които вървяха по телевизора пред нас, и учителката, която вече бе застанала зад бюрото си. Не че тя в момента обръщаше някакво внимание на класа, но не бях особено очарована от перспективата за разговор с Изабел. В най-добрия случай имаше нужда от помощ с домашното си или нещо подобно. Носеше ми се славата, че съм добра по математика.

В най-лошия искаше да говорим за Джак.

Сам беше казал, че единственото правило на глутницата беше да не говорят за върколаци пред обикновените хора. Нямаше да наруша това правило.