![Тръпка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/2/trpka-bg-download.jpg)
Тръпка [bg]
- Автор: Стивотер Мэгги
- Серия: Вълците от Мърси Фолс #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712171
- Переводчик: Александър Бакалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тръпка [bg]». Краткое содержание книги:
— Не помня — прошепнах.
— Ами ако не те бяха простреляли? Кога щеше отново да станеш себе си?
Затворих очи:
— Не знам, Грейс. — Това беше идеалният момент да й го кажа. Това е моята последна година. Но не можех. Все още не. Исках още една минута, още един час, още една нощ, в която да се преструваме, че това не е краят.
Грейс си пое дъх, дълбоко и треперливо, и нещо в начина, по който го стори, ме накара да осъзная, че някъде дълбоко в себе си тя е знаела. Знаела е през цялото време.
Не плачеше, но моите сълзи бяха на път да рукнат.
Грейс върна пръстите си в косата ми, аз прокарах своите по нейната, така че голите ни ръце се докоснаха; хладна кожа, под която кипяха огнени емоции. Всяка секунда, в която усещах този магически допир, изпращаше към мен лек повей от аромата й, възбуждащо съчетание от сапун с миризма на цветя, леко ухание на пот и страст. Тя ме искаше.
Чудех се дали осъзнава колко лесно я издава миризмата й, как ми казва всичко, дори и за чувствата, които не изразяваше гласно.
Разбира се, бях я виждал да души въздуха не по-рядко от мен. Трябваше да разбира как ме подлудява в момента, как всеки досег с кожата й изпраща огнените вълни на възбудата в тялото ми.
Как всеки допир изтласква реалността и настъпващата в нея зима някъде далеч.
Сякаш за да докаже правотата ми, Грейс се плъзна по-близо до мен, изритвайки одеялото, което бях натъпкал между двамата, и притисна устните си към моите. След миг се отдръпнах мъничко, поемайки си въздух, за да вкуся дъха й. Леко простена, когато обвих ръце около кръста й. Всяко от сетивата ми нашепваше да се притисна по-плътно до нея, по-плътно, толкова плътно, че двете ни тела да станат едно цяло. Тя промуши голия си крак между моите и се целувахме отново, докато останахме без дъх… и докато воят на вълците нейде отвън ме върна в реалността.
Грейс тихичко измрънка, когато отпуснах краката си и се завъртях по гръб. Пръстите ми все още си играеха с косата й. Слушахме как вълците зад прозореца вият, тези, които не се бяха трансформирали. Или които никога нямаше да се трансформират отново. После пак се притиснахме един в друг, за да не чуваме нищо друго, освен забързаните удари на сърцата си.
Двадесет и осма глава: Грейс
9°С
Днес училището ми изглеждаше като някаква чужда планета. Седях зад волана на бронкото и наблюдавах сякаш някъде от много далеч как учениците крачат по тротоарите, колите обикалят, търсейки място на паркинга, а автобусите отварят врати на спирките. Отне ми доста време, за да осъзная, че всъщност нищо в училището не се бе променило. Променената бях аз.
— Трябва да отидеш на училище — беше ми казал Сам и ако не го познавах, може би нямаше да доловя леката и трептяща от надежда въпросителна нотка в думите му. Чудех се къде ще отиде, докато аз седя в час.
— Знам — отвърнах, гледайки разноцветния поток от пуловери и шалове, насочил се към главния вход, ясно доказателство за наближаването на зимата. — Просто ми се струва толкова… — Не знаех как да го кажа. Струваше ми се… неуместно. След последната нощ някакви връзки между мен и предишния ми живот се бяха разкъсали. Беше ми трудно да си спомня какво му беше важното на седенето в класна стая и воденето на записки, които щяха да са ми съвършено ненужни още на следващата година.
До мен Сам подскочи, когато вратата от моята страна се отвори. Рейчъл се вмъкна в бронкото с раницата си и ме избута настрани, за да може и тя да се настани на широката седалка.
Затръшна вратата зад себе си и въздъхна. Колата ми се струваше буквално претъпкана сега, когато и тя беше тук.
— Чудно камионче — отбеляза. После се приведе и огледа Сам. — Охо, момче. Здрасти, момче! Грейс, направо предрусах с кафе днес! Сърдиш ли ми се?
Примигнах изненадано.
— Не?
— Чудничко! Защото не си ми се обаждала цяла вечност и реших, че или си умряла, или ми се сърдиш. А ти очевидно си жива, така че явно трябва да е другото — забарабани с пръсти по волана. — Обаче си бясна на Оливия, а?
— Да — промърморих, въпреки че не бях особено сигурна дали все още е така. Спомнях си за какво се бяхме карали, но не можех да се сетя защо това изобщо бе имало някакво значение. — Всъщност не. Не мисля. Беше тъпо.
— Да бе, и аз така си помислих. — Рейчъл облегна брадичка на волана и отново се загледа в Сам. — Е, момче, защо си в колата на Грейс?
Усмихнах се въпреки неловката ситуация. Знаех, че Сам беше огромна тайна, но сега седеше тук, в колата ми, в съвсем нормален облик, така че защо да го крия? Изведнъж ме обзе желание Рейчъл да го хареса и одобри.