Шестата жертва [bg]

Пържолите ни пристигнаха, Станфорд поръча още една бутилка вино. За първи път през този дълъг ден се отпуснах в приятната компания, докато обсъждахме отвличанията на фона на кънтри и уестърн музиката, изпълнявана на живо в заведението.

А и усещах дългите крака на Конклин до своите под масата, кафявото му велурено сако докосваше ръката ми, чувах познатия ритъм на гласа му, а виното гладко влизаше в гърлото ми. Вечерта премина в нощ.

Към девет и петнайсет Дейв Станфорд плати сметката, каза, че ще ни държи в течение относно телефонните обаждания на семейство Рей, както и за всичко, което може да ни помогне по случая „Ричи/Тайлър“.

Бяхме пропуснали поредния полет за Сан Франциско и докато се сбогувахме със Станфорд, се подготвихме за едночасово висене пред изхода на „Юнайтед Еърлайнс“.

Тъкмо бяхме стигнали до вратата, когато оркестрантите засвириха нещо на Кени Чесни, а певицата даде тон за групов танц.

Тълпата в бара беше съставена предимно от млади пътници и персонала на летището. Те започнаха да се включват в танца.

Рич се усмихна и ме попита:

— Искаш ли да се изложиш и ти?

Аз се усмихнах и отговорих:

— Естествено, защо не!

Последвах Рич на дансинга за забавлението да се блъскаме в ритъма на музиката, да се побутваме със замаяни непознати, а най-вече да се смеем.

Не след дълго се превивах от смях, чувствах се страхотно.

Когато парчето свърши, певицата откачи микрофона от стойката, облиза устни и запя заедно с музиканта, който свиреше „Лъжливи очи“ на йониката.

Разделихме се на двойки. Рич разпери ръце и аз пристъпих към него. Боже, толкова добре се почувствах, когато ме прегърна!

Салонът леко се завъртя пред погледа ми, така че затворих очи и се държах за него, а пространството между нас се смаляваше, защото просто нямаше място за движение на този малък дансинг. Дори се вдигнах на пръсти, за да облегна глава на рамото му — а той ме притисна по-здраво.

Когато музиката спря, Рич каза:

— Изобщо не ми се ходи на летището, човече. А на теб?

Спомням си как отвърнах, че в този късен час след такъв продължителен работен ден и, между другото, след като сме изпили толкова вино, имаме поне няколко важни причини да прекараме нощта в Ел Ей.

Но като подавах кредитната си карта на рецепциониста в „Мариот ЛАКС“, в душата ми бушуваше раздвоение и се опитвах да се убедя, че не става нищо особено. Само ще се кача в стаята си и ще си легна. Нищо повече.

С Рич застанахме от двете страни на асансьора, помежду ни имаше една уморена двойка, така изкачихме десет етажа в облицованата с огледала кабина. Беше ми кофти да си го призная, но ми се искаше да съм отново в прегръдката му.

Когато слязохме от асансьора, казах:

— Лека нощ, Рич.

После му обърнах гръб и пъхнах магнитната карта в устройството, като си мислех, че в момента той прави същото на отсрещната врата.