Стандартът Биткойн. Децентрализираната алтернатива на централното банкиране

Капиталов пазарен социализъм

Макар мнозина да разбират колко важна е ценовата система за разделението на труда, малцина схващат ключовата роля, която тя играе за натрупването и разпределението на капитала, поради което трябва да се обърнем към трудовете на Мизес. В книгата „Социализъм“ от 1922 г. той разяснява дълбоката причина социалистическите системи неизбежно да се провалят и тя не е в често срещаното обяснение, че социализмът просто има проблем с мотивирането. (Защо му е на някого да работи, ако всички получават еднакво възнаграждение, независимо от усилията?) Предвид факта, че отсъствието на усърдие на работното място обикновено се е наказвало от правителството със смърт или затвор, може да се приеме, че социализмът е преодолял проблема с мотивирането повече или по-малко успешно, независимо колко кървав е бил процесът. След столетие, през което социалистическите режими по света са избили около 100 милиона души,[95] това наказание определено не е теоретично, а мотивите за работа може да са били и по-силни от тези в капиталистическите системи. Зад социалистическия провал трябва да се крие нещо повече от мотивирането за работа и Мизес първи разяснява точно защо тази система ще се провали, дори да е преодоляла успешно проблема с мотивирането и да е създала така наречения „нов социалистически човек“.

Фаталният недостатък на социализма, посочен от Мизес, е, че без ценовия механизъм, който се появява при наличието на свободен пазар, социализмът не е в състояние да извърши нужните икономически изчисления, най-вече в сферата на капиталовите стоки.[96] Както стана дума по-горе, производството на капитал изисква все по-сложни методи за производство, по-далечни времеви хоризонти и повече междинни стоки, които не се потребяват заради самите тях, а се произвеждат, за да участват в производството на крайния потребителски продукт в бъдеще. Сложните производствени структури възникват единствено въз основа на сложна мрежа от индивидуални изчисления, стъпващи на сведенията за продажбите и покупките на производителите на всяка капиталова и потребителска стока, извършени помежду им.[97] Най-продуктивното разпределение се определя единствено чрез ценовия механизъм, който позволява на най-продуктивните потребители на капиталови стоки да предлагат най-високи цени за тях. Търсенето и предлагането на капиталови стоки се проявяват във взаимодействието на производители и потребители и техните повтарящи се решения. В една социалистическа система правителството притежава и контролира средствата за производство, което го прави единствен продавач и купувач на капиталови стоки в икономиката. Тази централизация задушава функционирането на истинския пазар и прави невъзможно вземането на разумни решения въз основа на цените. Ако няма пазар за капитал, на който независими дейци да могат да наддават за този капитал, не може да има и цени за капитала въобще, нито за отделни капиталови стоки. Без цени за капиталовите стоки, които да отразяват относителното им търсене и предлагане, няма рационален начин за определяне кои са най-продуктивните приложения на капитала, нито пък има рационален начин за преценяване какви количества да се произвеждат от всяка капиталова стока. В свят, в който правителството притежава завода за стомана, както и заводите, използващи произведената от него стомана за производството на различни потребителски и капиталови стоки, не може да се появи цена на стоманата или на стоките, в чието производство тя се влага. Следователно няма и начин да се разбере кои приложения на стоманата са най-важни и ценни. Как би могло правителството да определи дали ограничените количества стомана трябва да бъдат вложени в производството на автомобили, или влакове, след като то притежава заводите за автомобили и влакове и диктува колко автомобили и влакове да се произвеждат? Без ценова система, чрез която гражданите да решават дали да се произвеждат повече автомобили, или влакове, няма начин да се прецени кое е оптималното разпределение и да се знае къде стоманата ще е най-нужна. Безсмислено е да се провеждат допитвания до гражданите чрез анкети, ако няма цени, които да отразяват алтернативните разходи при различните компромисни решения. Допитване без цени би установило, че всеки харесва собственото си ферари. Ако трябва да плащат обаче, малко от хората избират ферари. Централните плановици няма как да узнаят предпочитанията на всеки индивид, нито пък да разпределят ресурсите така, че те най-добре да отговорят на нуждите на този индивид.