Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
Така в средата на март атабекът се отдалечава от Дамаск. За да повдигне духа на уморените от безполезния поход войски, той веднага ги повежда на север и с ужасяваща бързина превзема четири франкски крепости, между които и добилият мрачна слава град Маарра. Въпреки тези подвизи престижът му е накърнен. Едва две години по-късно той ще успее благодарение на един блестящ ход да накара да забравят провала му пред стените на Дамаск. Парадоксално, но именно тогава Моинуддин Унар ще му предостави несъзнателно повод за реабилитация.
ГЛАВА VII
ЕДИН ЕМИР ПРИ ВАРВАРИТЕ
През юни 1137 година Зинки пристига с внушителни обсадни машини и се разполага на лагер в лозята край Хомс, главен град на Средна Сирия, който традиционно си оспорват алепчани и дамаскчани. По това време градът е в ръцете именно на последните, а негов управител е не друг, а самият стар Унар. Като вижда строените от противника катапулти и други стенобитни оръдия, Моинуддин Унар разбира, че няма да може дълго да се съпротивлява. Той намира начин да съобщи на франджите, че възнамерява да капитулира. Рицарите от Триполи, нямащи ни най-малко намерение да гледат как Зинки се настанява на два дни път от града им, се вдигат на крак. Хитростта на Унар постига напълно целта си — страхувайки се да не попадне между два огъня, атабекът сключва набързо примирие със стария си неприятел и се обръща срещу франджите, решен да обсади най-силната им крепост в областта, Баарин. Разтревожени, рицарите от Триполи повикват на помощ крал Фулк и той долита с армията си. И именно под стените на Баарин, в терасовидно обработената долина се разразява първата важна битка между Зинки и франджите. Учудващо като се има предвид, че атабекът владее Алеп в продължение на повече от девет години!
Битката ще бъде кратка, но решителна. За няколко часа западните рицари, изнурени от дългия и бърз преход, са смазани и разбити от числено превъзхождащия ги враг. Единствено кралят и няколко души от свитата му успяват да се укрият в крепостта. Фулк има време само да изпрати пратеник в Ерусалим, за да дойдат да го освободят, след което, разказва Ибн ал-Атир, Зинки отряза всички съобщения и не позволи на нито една вест да премине, така че обсадените вече не знаеха какво става в страната им — толкова строг бе контролът по пътищата.
Подобна блокада би била безрезултатна спрямо арабите, които използват от векове пощенски гълъби за връзка от един град до друг. Всяка тръгнала на война армия взимала със себе си гълъби от различни мюсюлмански градове и крепости. Те били така дресирани, че винаги да се връщат в първоначалното си гнездо. Така че било достатъчно да се обвие съобщение около едно от крачетата им, за да литнат и разнесат по-бързо и от най-бързия кон вестта за победа, поражение или владетелска смърт, да поискат помощ или да окуражат защитниците на някой обсаден гарнизон. Колкото по-организирана става арабската съпротива срещу франджите, толкова по-редовни са пощенските съобщения с гълъби между Дамаск, Кайро, Алеп и други градове като държавата отделя дори заплати за хората, които отглеждат и дресират птиците.
Впрочем именно при престоя си на Изток франджите се запознават с отглеждането на гълъби, което по-късно ще стане изключително модно в родината им. Но по време на обсадата на Баарин те все още не знаят нищо за подобен начин на комуникация, от което се възползва Зинки. Атабе-кът засилва натиска си върху обсадените и след горчиви преговори им предлага изгодни условия за капитулация — да предадат крепостта и да заплатят петдесет хиляди динара. В замяна на това той се съгласява да ги остави мирно да си тръгнат. Фулк и хората му капитулират, след което побягват презглава, доволни, че са се измъкнали толкова евтино. Малко след като напуснаха Баарин, те срещнаха големите подкрепления, които им идваха на помощ, и се разкаяха, макар и късно, че са се предали. А това стана възможно, отбелязва Ибн ал-Атир, именно защото франджите бяха напълно отрязани от външния свят.