Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
Султан Махмуд, съюзник на Зинки, умира на двадесет и шест години и отново избухва война за наследството в средите на селджукския клан. Повелителят на правоверните използва случая, за да надигне глава. Обещавайки на всеки от претендентите да се моли за него в джамиите, той става истински арбитър на положението. Зинки е разтревожен. Събира войските си и тръгва срещу Багдад с намерението да нанесе също такъв съкрушителен разгром на ал-Мустаршид като този пет години по-рано. Но халифът го посреща начело на няколко хиляди войници близо до град Тикрит на река Тигър, северно от абасидската столица. Войските на Зинки са разбити, а самият атабек е на косъм да попадне в ръцете на врага, когато в, критичния миг се намесва един човек, спасил живота му. Това е управителят на Тикрит, млад кюрдски офицер с неизвестно по това време име: Аюб. Вместо да спечели благоволението на халифа като му предаде противника, офицерът помага на атабека да прекоси реката, за да се изплъзне от преследвачите си и да стигне бързо до Мосул. Зинки никога няма да забрави този рицарски жест. Той ще храни към Аюб и цялото му семейство безгранично приятелство, което ще определи години по-късно кариерата на сина на Аюб, Юсеф, по-известен с прозвището Салахеддин или Саладин.
След победата си над Зинки ал-Мустаршид е на върха на славата си. Чувствайки се заплашени, турците се обединяват около един от селджукските претенденти, Масуд, брат на Махмуд. През януари 1133 година новият султан се появява в Багдад, за да получи короната от ръцете на повелителя на правоверните. Общо взето това е само формалност, но ал-Мустаршид преобразява по своему церемонията. Ибн ал-Каланиси, нашият „журналист“ по това време, описва сцената:
Имамът, повелител на правоверните, бе седнал. Въведоха при него султан Масуд, който му отдаде дължимите на сана му почести. Халифът му подари последователно седем празнични кафтана, от които последният беше черен, инкрустирана със скъпоценни камъни корона, гривни и златна огърлица, като му рече: „Приеми това благоволение с благодарност и бой се от Бога и пред хората, и когато си сам“. Султанът целуна земята, след което седна на столчето, определено за него. Тогава повелителят на правоверните му каза: „Тоз, който сам не се държи добре, не е способен да ръководи другите“. Присъстващият везир повтори тези думи на персийски като прибави пожелания и възхвали. След това халифът нареди да бъдат донесени две саби и тържествено ги връчи на султана, както и две знамена, които върза със собствената си ръка. Имам ал-Мустаршид приключи срещата с думите: „Върви си, вземи със себе си онова, което ти дадох и бъди измежду благодарните люде.“
Абасидският владетел показва завидна самоувереност, макар да трябва, разбира се, да вземем предвид и показността. Той непринудено наставлява турчина, въпреки убедеността си, че възстановеното селджукско единство в крайна сметка би отново заплашило растящата му мощ, и все пак го признава за законен владетел на султанството. През 1133 година ал-Мустаршид продължава да мечтае за завоевания. И през юни се отправя начело на войските си за Мосул, твърдо решен да го превземе и да се разправи веднъж завинаги със Зинки. Султан Масуд не се опитва да го разубеди. Дори му подшушва да обедини Сирия и Ирак в една държава под своя власт — идея, към която често ще се връщат в бъдеще. Едновременно с тези си предложения селджукският владетел помага на Зинки да отбие атаките на халифа, напразно обсаждащ Мосул в продължение на три месеца.
Загубата ще отбележи фаталния обрат в съдбата на ал-Мустаршид. Изоставен от повечето от емирите си, през юни 1135 година той ще бъде победен и пленен от Масуд, заповядал жестокото му убийство два месеца по-късно. Повелителят на правоверните ще бъде открит гол в шатрата си, с отрязани уши и нос, с тяло пронизано на двайсетина места от кама.
Напълно погълнат от конфликта, Зинки е, разбира се, неспособен да се занимава пряко със сирийските дела. Той дори възнамерява да остане в Ирак до пълното потушаване на опитите за реставрация на Абасидите, но през януари 1135 година получава отчаян зов за помощ от страна на Исмаил, син на Бури и господар на Дамаск, който го моли да дойде и встъпи във владение на града му колкото се може по-бързо. „Ако закъснеете, ще бъда принуден да повикам франджите и да им предам Дамаск с всичко в него, а отговорността за кръвта на жителите му ще падне на Имадеддин Зинки“.
Исмаил, който се страхува за живота си и комуто се струва, че на всеки ъгъл в двореца дебне убиец от засада, решава да напусне столицата си и да потърси убежище под покровителството на Зинки в крепостта Сархад, на юг от града, където вече е пренесъл богатствата и дрехите си.