Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
Независимо от всичко началото на царуването на сина на Бури е обещаващо. Поел властта на 19 години, той показва възхитителна динамичност, чиято най-добра илюстрация е превземането на Баниас. Разбира се, той е самонадеян и не слуша нито съветниците на баща си, нито тези на дядо си Тогтекин. Но всички са склонни да отдават това му поведение на възрастта. Напротив, онова, което жителите на Дамаск трудно приемат, е растящата алчност на господаря им, непрекъснато измислящ нови данъци.
През 1134 година положението започва да приема трагичен обрат след като един стар роб на име Айлба, служил при Тогтекин, се опитва да убие господаря си. Исмаил, отървал се на косъм от смъртта, настоява лично да изслуша признанието на нападателя си. „Ако съм постъпил така, отговаря робът, то е, за да спечеля Божието благоволение като отърва хората от пакостното ти съществувание. Ти потискаше бедните и безпомощните, занаятчиите, дребните търговци и селяните. Ти бе безпощаден към граждани и военни“. И Айлба изрежда имената на всички, които според него желаят също смъртта на Исмаил. Уплашен до смърт, синът на Бури започва да арестува всички споменати и ги избива без съд и присъда. Несправедливите екзекуции не му стигаха, разказва летописецът от Дамаск. Като хранеше подозрения към собствения си брат, Сауиндж, той го осъди на най-тежкото изтезание, оставяйки го да умре от глад в една килия. Злодейството и несправедливостта му вече не знаеха граници.
Исмаил попада в адски водовъртеж. Всяка екзекуция поражда у него още по-голям страх от ново отмъщение и в опита си да се предпази той заповядва нови убийства. Осъзнал, че това не може да трае вечно, той решава да предаде града на Зинки и да се оттегли в крепостта Сархад. Но жителите на Дамаск от години са единодушни в омразата си към господаря на Алеп след като в края на 1129 година той поканва Бури да участват в общ поход срещу франджите. Тогава владетелят на Дамаск побързва да приеме поканата и изпраща петстотин конници, командвани от най-добрите му офицери и придружени от собствения му син, нещастния Сауиндж. Посрещнал ги с внимание, Зинки отнема оръжието на всички и ги хвърля в затвора, като нарежда да кажат на Бури, че ако някога си позволи да му се опълчи, ще изложи на смъртна опасност заложниците. Сауиндж е освободен едва две години по-късно.
През 1135 година споменът за предателството е още жив у дамаскчани и когато първенците на града дочуват за намеренията на Исмаил, те решават да се противопоставят с всички средства. Събират се емирите, градските първенци и главните роби — всички искат да запазят и живота си, и града. Група съзаклятници решават да изложат положението пред майката на Исмаил, княгиня Зумруд („Изумруд“):
Тя остана ужасена, разказва дамаският летописец. Накара да повикат сина й и остро му се накара. Сетне, водена от желанието си да стори добро, от дълбоките си религиозни чувства и от интелигентността си, се замисли как да направи така, че злото да бъде изтръгнато из корен, а положението оправено за Дамаск и жителите му. Тя се зае със случая както би се заел един разумен, опитен и гледащ трезво на нещата мъж. Не намери друг лек за злодейството на сина си освен да се отърве от него и така да сложи край на растящия хаос, за който бе отговорен той.
Изпълнението не се забавя.
Княгинята вече мислеше само за плана си. Издебна момент, когато синът й бе сам, без роби и без приближени, и нареди на слугите си да го убият без милост. Самата тя не показа нито състрадание, нито скръб. Накара да отнесат трупа на едно място в двореца, където да го намерят. Всички се радваха на падането на Исмаил. Благодаряха на Бога и благославяха и славословеха княгинята.
Наистина ли е убила Зумруд собствения си син, за да му попречи да предаде града на Зинки? Съмнително е, като се има предвид, че три години по-късно княгинята ще се омъжи за същия този Зинки и настойчиво ще го моли да завладее града. Не го е направила и от отмъщение за Сауиндж, който е син от друга съпруга на Бури. В такъв случай без съмнение следва да се доверим на обяснението, дадено ни от Ибн ал-Атир: Зумруд била любовница на главния съветник на Исмаил и когато научила, че синът й възнамерявал да убие любовника й, а вероятно и да накаже самата нея, тя решила да действа.
Каквито и да са били истинските й съображения, княгинята лишава по този начин бъдещия си съпруг от едно лесно завоевание. Защото на 30 януари 1135 година, денят, в който е убит Исмаил, Зинки е на път за Дамаск. Когато армията му пресича Ефрат седмица по-късно, Зумруд вече е поставила на престола друг от синовете си, Махмуд, а населението активно се готви за съпротива. Като не знае за смъртта на Исмаил, атабекът изпраща представители в Дамаск, за да обсъдят с него условията за капитулация. Естествено, приемат ги любезно, но не ги информират за последните събития. Вбесен, Зинки отказва да се върне обратно. Разполага лагера си на североизток от града и нарежда на съгледвачите да видят къде и как може да се атакува. Но бързо разбира, че бранителите са решени да се бият докрай. Начело им е един стар другар на Тогтекин, Моинуддин Унар, хитър и упорит турски офицер, който неведнъж ще се изпречва на пътя на Зинки. След няколко престрелки атабекът скланя да потърси компромис. За да спасят положението, ръководителите на обсадения град решават да му отдадат почит и да признаят, макар и само на думи, неговото сюзеренство.