Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
Харисън неохотно довлече тежката маса, след което взе един стол от далечния ъгъл, докато Майкъл сваляше сакото си, отваряше лекарската си чанта и подреждаше необходимите му инструменти.
Едва когато Майкъл се обърна да вземе легена, който Харисън беше домъкнал отнякъде, той забеляза двете деца — момче и момиче — които седяха притиснати едно до друго на широкия дъбов стол зад бюрото. Досега те бяха останали извън полезрението му, скрити зад едрото тяло на началника на гарата. Сами в ъгъла си, те приличаха на парцалени кукли, изхвърлени и забравени от всички.
Майкъл премигна и отмести поглед, тъй като не можеше да понесе техните объркани, умолителни погледи. Те не трябваше да бъдат тук, но нямаше къде другаде да отидат и в този момент никой не можеше да им помогне.
При първия допир на пръстите на Майкъл до кожата му Джордж Ланиън отвори очи. Майкъл гледаше как съзнанието му бавно започваше да му дава информация за това къде се намира, след което болният се върна към самовглъбяването на смъртниците.
Прегледът не отне много време.
Слаб пулс. Плитко и твърде бързо дишане. Студена, безкръвна кожа, хлътнали очи. Само горните части на белите дробове на болния произвеждаха тихото ехо, което показваше, че все още функционират. Останалата част беше пълна с кръв и безжизнена тъкан и връщаше в слушалките мъртво туптене.
Джордж Ланиън щеше да умре до сутринта… ако изобщо издържеше толкова дълго.
Майкъл остави стетоскопа си да падне и седна на стола, който беше придърпал до леглото, като се опитваше да попречи изражението му да издаде онова, което току-що беше открил.
Сякаш в потвърждение на диагнозата му, Ланиън беше обзет от внезапен пристъп на кашлица. Той сви рамене срещу спазмите, докато дробовете му се опитваха да изхвърлят кръвта и течността, които го давеха, но той беше твърде слаб, за да направи нещо повече, освен да се наклони към легена, който Майкъл му държеше. Когато кашлицата най-сетне престана, той се строполи изтощен върху възглавниците. Той изглежда не забелязваше, че колосаната бяла риза на Майкъл вече е изцапана с кървави петна.
— Преди имали ли сте кръвоизливи? — попита Майкъл, докато оставяше легена под пейката, където останалите не можеха да го видят. Ланиън не му обърна внимание. Съпругата му отговори вместо него.
— Няколко пъти у дома. И един път във влака. Затова ни свалиха на тази гара. Кървенето спря, но въпреки това ни свалиха от влака.
Майкъл кимна.
— Колко?
— Малко, наистина — каза жената. Майкъл знаеше, че тя го лъже и виждаше страха в очите й. Той не й отговори, но се вгледа в нея за миг, принуждавайки я мълчаливо да му каже истината и сама да се изправи пред нея.
Тя се сви на стола си и ръката й стисна ръката на съпруга й.
— М… много. Не знам колко. Имах чувството, че никога няма да спре, а той не можеше да диша и… — Тя прекъсна изречението си по средата и си пое въздух. — Много.
— Знам, че е доста страшно, но поне сте тук, а не някъде из тълпата във влака.
Безполезни думи, които не предлагаха успокоение и надежда, но какво друго можеше да каже? Не можеше да излъже, а не искаше да й дава фалшиви надежди. Не и докато в очите й се виждаше такова отчаяние. Не и докато децата й седяха на стол само на няколко крачки от него и слушаха всяка дума, която той изричаше. Точно както бе седял и той преди толкова много години, безнадеждно сам, докато светът, който беше познавал, се разбиваше на хиляди парчета около него.
Надеждата беше единственото нещо, което Пандора беше успяла да задържи в кутията, която бе отворила. Госпожа Ланиън нямаше да се откаже от надеждата си, докато не й се наложеше и той не възнамеряваше да я принуждава на противното.
— Бяхме тръгнали за Аризона — каза тя, вперила очи в съпруга си. — Доктор Кланси — това беше лекарят му у дома — каза, че сухият въздух може би ще му помогне. Зетят на един мой братовчед замина на запад преди около двадесет години, за да се лекува от туберкулоза. Сега той има внуци. Джордж мислеше… ние се надявахме…
Гласът й заглъхна болезнено. Тя не можеше да продължи, но не можеше и да си позволи да се пречупи пред съпруга си и децата си. Не можеше да си го позволи.
Майкъл знаеше, че тя носи най-тежкото бреме, и си спомни за празния поглед в очите на баща си, когато майка му беше починала.
Подобно на неговия баща, Джесика Ланиън щеше да понесе отговорността да помага на децата си през дните на празнота, които ги очакваха, без значение колко трудно щеше да й бъде да се справи със своята тъга. За разлика от баща му обаче, тя щеше да изпита и допълнителните страдания на жена, която е изгубила съпруга си и единствения си източник на подкрепа.