Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
Една от монетите започна да се търкаля към ръба на масата. Без да мисли, Хети я удари с длан, преди монетата да беше паднала през ръба. Тя отвори уста, за да каже нещо, но се спря. Майкъл вече беше стигнал до вратата.
— Не ме чакай! — извика той през рамо миг преди вратата да се затръшне зад него.
— Съжалявам, че ви прекъснах срещата, ма’ам — извини се господин Дейвидсън. — Нямах избор. Нали разбирате. — След това и той изчезна. Хети остана да зяпа вратата дълго след като тя се беше затворила.
— О, божичко! — Госпожа Фиск седеше втренчена към вратата.
— Трябваше да използва телефона — каза съпругът й с отвращение. — Фредерик Дейвидсън винаги прави такива глупости.
Очевидно възбуден от бъркотията, Джозеф излезе иззад полиците.
— Трябва да е нещо доста лошо. Иска ми се и аз да можех да отида. Доктор Райан може би ще има нужда от помощ.
— Доктор Райан може да се оправи и без твоята помощ — каза строго аптекарят. — Звучи ми достатъчно сериозно, за да не иска някакво момче да му се мотае, докато работи.
Хети ги слушаше с половин ухо. Дейвидсън беше казал, че жената всеки момент щяла да припадне, а децата плачели. Майкъл пък просто й беше казал да си върви у дома.
Да си върви у дома, когато Майкъл щеше да бъде зает с някакъв болен мъж и нямаше да има кой да обърне внимание на разстроените членове на семейството му? Хети вдигна глава и стисна зъби. Тази нямаше да я бъде!
Тя взе чантата си и се изправи.
— Петнадесет цента стигат ли? — попита тя.
Госпожа Фиск изглежда изобщо не я чу. Тя все още зяпаше входната врата.
Джозеф се върна неохотно към работата си.
— Петнадесет цента? О! — Очите му се разшириха при вида на трите монети на масата. — О, да, ма’ам! Всъщност, това е твърде много. Сода и джинджифилова лимонада. Това прави едва десет цента. А вие дори не си довършихте содата.
Той се опита да й върне петте цента, но Хети махна с ръка и лицето на момчето засия.
— Благодаря, ма’ам. Кажете на доктор Райан, че оценявам жеста!
Хети му махна с ръка за довиждане миг преди вратата да се затръшне и след нея. Господин Фиск щеше да се подразни от шума, но тя не можеше да направи нищо. Майкъл имаше нужда от нея.
Майкъл не познаваше жената пред себе си, но беше виждал погледа в очите й безброй пъти. Отчаяние, надежда и гняв се примесваха в едно и бяха насочени към него. Лекарят. Човекът на науката, от когото се очакваше да има отговори на всички въпроси.
Но какво трябваше да направи лекарят, когато нямаше отговорите.
Мускулите на раменете и гърдите му се стегнаха неволно. Той бавно премести лекарската си чанта в лявата си ръка и протегна дясната.
— Аз съм доктор Райан. Майкъл Райан.
Ръката й беше студена, кожата й — груба и мазолеста от годините на тежък труд. Пръстите й трепереха леко, но се успокоиха миг преди тя да дръпне ръката си.
— Казвам се Джесика Ланиън. — Тя погледна към далечния край на стаята, където една дълга пейка беше превърната в легло. — А това е съпругът ми Джордж.
Под тежкото одеяло, положил глава върху камара изцапани с кръв възглавници, лежеше най-слабият мъж, който Майкъл беше виждал през живота си. Кожата му беше безцветна. Не бледа, а напълно лишена от жизненост — дотолкова, че фините бели кости под нея се виждаха. Очите му бяха затворени, хлътнали и с тъмни кръгове под тях, а кафявата му коса беше сплъстена. Гърдите му се повдигаха с плитки движения, докато дробовете му мъчително си поемаха дъх. Ръцете му, превърнати в бледи скелети от болестта, се бяха вкопчили в одеялото, сякаш се бяха опитали — неуспешно — да го повдигнат и сега той лежеше неподвижно, признал поражението си.
Симптомите не можеха да бъдат сбъркани — съсухреното тяло, безцветната кожа, остатъците от кървава пяна в ъгълчето на устата на мъжа и кървавите петна по възглавницата. И най-вече раздиращата го кашлица, при която излизаше кръв, последвана от отчаян опит за поемане на въздух.
Майкъл потисна познатото чувство, което го обзе при вида на болния. Той беше лекар и трябваше да си свърши работата, дори ако не можеше да направи абсолютно нищо, за да облекчи страданията на мъжа по време на последните му мигове на земята.
Но всяко нещо с времето си. Той се обърна и срещна гневния поглед на Лайънел Харисън, началник на гарата и собственик на този кабинет. Харисън не каза нищо, но Майкъл четеше мислите му като отворена книга. Смъртта и страданията трябваше да бъдат уважавани, но не можеше да им бъде позволено да се намесват в работата на гарата. Той искаше тези натрапници да напуснат кабинета му и очакваше Майкъл да се погрижи за това възможно най-бързо.
— Ще ми трябва тази маса, Лайънел — каза Майкъл и посочи. — И един стол. И по-добре донеси един леген. — Той видя възражението в погледа на началника на гарата, но не му обърна внимание.