Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
— Добре — каза той спокойно. — Ще приема, че всичко това се дължи на младостта ви. На вашата възраст животът е много драматичен. Привличат ви идеите и изгубените каузи.
Помощник-свещеникът го погледна презрително.
— Станах свещеник именно заради идеите — каза той, сякаш се чудеше каква ли е била мотивацията на Кварт. — А „Богородица със сълзите“ още не е изгубена кауза.
— Но ако някой спечели, това няма да бъдете вие. Вас ви прехвърлят в Алмерия…
Младежът отбранително се изправи още повече.
— Може би това е цената, която трябва да платя за достойнството и чистата си съвест.
— Красиви думи — каза Кварт. — Значи сте готов да захвърлите на боклука блестящата си кариера. Наистина ли си струва?
— Какво ще спечели човек, ако завладее целия свят, но изгуби душата си?
Помощник-свещеникът погледна Кварт твърдо, сякаш този аргумент беше необорим. Пратеникът едва се сдържа да не му се изсмее в лицето.
— Не виждам какво общо има душата ви с тази църква — каза той.
— Вие не виждате много неща. Например че някои черкви са по-необходими от други. Може би заради това, което носят в себе си или символизират. Някои черкви са убежища.
Кварт си спомни, че отец Феро беше използвал точно същия израз по време на срещата им в офиса на Корво.
— Убежища — повтори той.
— Да.
— От какво?
С лице към Кварт, отец Оскар се изправи и с мъка отиде до прозореца. Дръпна завесите, за да влезе въздух и светлина.
— От нашата Свята майка, Църквата — каза той накрая. — Толкова католическа, апостолическа и римска, че е забравила първоначалното си предназначение. По време на Реформацията изгубила половината от Европа, а през XVIII век отлъчила Разума. Сто години по-късно изгубила работниците, защото те осъзнали, че тя е на страната на господарите и потисниците. А сега, в края на това столетие, губи младите хора и жените. Знаете ли как ще свърши това? Накрая само мишките ще се гонят в кръг из църквите.
Отец Оскар замълча. Кварт чуваше дишането му.
— Най-важното е — продължи помощник-свещеникът, — че някои църкви ни позволяват да се защитим от това, дето дошъл да ни наложите — подчинение и мълчание. — Той съзерцаваше портокаловите дръвчета на площада. — В семинарията осъзнах, че цялата система се базира на привидности и безскрупулна игра на амбиции. По време на обучението се сближаваш с хора, само ако могат да помогнат на кариерата ти. Много скоро си избираш учител, приятел, епископ, който ще те покровителства — отец Оскар тихичко се засмя. Сега не изглеждаше толкова млад. — Мислех, че има само четири поклона, които свещеникът прави пред олтара, докато срещнах свещеници, които бяха специалисти в стотици видове. Аз самият бях такъв. Хората чакаха знак от нас и когато не им го давахме, падаха в ръцете на хиромантите, астролозите и останалите шарлатани, които унищожават духа. Но когато срещнах дон Приамо, разбрах какво значи вяра. Вярата дори няма нужда от съществуването на Бог. Тя е сляп скок в нечия утешителна прегръдка. Тя е утеха пред лицето на безмисления страх и страдание. Детското упование в ръката, която ще те изведе от мрака.
— Казвали ли сте това на много хора?
— Разбира се. На всеки, който иска да го чуе.
— Мисля, че ще си имате неприятности.
— Вие знаете най-добре от всички, че вече имам. Бих могъл да започна отначало някъде другаде. Само на двадесет и шест години съм. Но няма да изоставя свещеничеството. Ще се боря, където и да ме изпратят… — той решително погледна Кварт. — Знаете ли какво? Мисля, че всъщност много ми харесва да бъда трън в очите на Църквата.
Панчо Гавира се облегна в черното си кожено кресло, загледан в екрана на компютъра. Съобщението в електронната му поща гласеше:
„Те си поделиха дрехите му и хвърлиха жребий за тях, но не успяха да разрушат Божия храм. Камъкът, който строителите отхвърлиха, стана крайъгълен. Той напомня за онези, които бяха изтръгнати от ръцете ни.“
За негово учудване, натрапникът беше вкарал и безобиден вирус: дразнещо бяло топче, което скачаше по екрана и се размножаваше. Когато две топчета се сблъскваха, избухваха в облак с форма на гъба и после всичко започваше отначало. Гавира не се притесняваше — вирусът можеше да бъде обезвреден. Компютърният отдел на банката вече работеше върху това и проверяваше дали няма скрити други, по-страшни вируси. Това, което го безпокоеше, беше колко лесно хакерът — банков служител или просто шегаджия — беше промъкнал подскачащите топчета и странния цитат от Евангелието, който навярно беше алюзия за операцията, свързана с „Богородица със сълзите“.
Като се опитваше да мисли за нещо по-весело, вицепрезидентът на „Картухано“ отмести поглед от компютъра към картината, която висеше върху централната стена на кабинета му. Беше от Клаус Патен и струваше много. Придоби я преди малко повече от месец заедно с останалите акции и притежания на банка „Пониенте“. Старият Мачука не обичаше модерното изкуство, затова Гавира я присвои, когато разпределяха плячката. В миналото генералите се увивали н знамената, пленени от неприятелят и картината на Клаус Патен напомняше за тях: беше с размера на армейски флаг — 2,2 х 1,8 м, кобалтово синя, пресечена диагонално от една червена и една жълта линия. Наричаше се „Мания № 5“ В продължение на тридесет години беше висяла над събранията на борда в банката, наскоро погълната от „Картухано“. Трофей за победителя.