Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Дадоха ли да се разбере защо са дошли в Сан Рьогре? — попита спокойно Люсиен.
— Водачът говореше малко френски — отвърна Хелмут Цвайг, опитвайки се да поеме дъх. — Каза, че искал да говори с дясната ръка на Жак. Кълна се, че точно това каза. Знам, че е безсмислено, но аз то помолих да го повтори. — Надзирателят поклати глава и избърса потта от веждите си с ръкава на ризата си.
— Напротив, напълно смислено е — каза Люсиен с топлина в тъмните се очи. — Това сигурно е Нашоба, синът на приятеля на баща ми, вожд на чоктоусите. Аз съм Дясната ръка на Жак, защото точно така ме познават в тяхното село — обясни той на Карес и надзирателя. — Ела, искам да те запозная с него — каза той, обръщайки се към Карес. — Разхожда ли ти се до пристана? Сигурен съм, че ще лагеруват там и ще откажат да дойдат в къщата.
— Да, разбира се — отвърна Карес, заинтригувана от възможността да разкрие още една непозната част от живота на съпруга си.
— Баща ми ме заведе в лагера на Чоктоу, когато бях малко момче и там се запознах с Нашоба — обясняваше Люсиен, докато вървяха по пясъчната алея между огромните дъбове. През едно дълго лято ние бяхме просто неразделни и аз живях с него и със семейството му като негов брат. Баща ми мислеше, че единственият начин да се научиш да разбираш чоктоусите е да живееш в техния лагер, както той самият бе живял в индиански лагер в Нова Франция и Канада като момче. Той беше мъдър човек, а моето лято при чоктоусите ме научи кое е най-важно в живота. Нашоба се държеше с мен като с член на племето и от него аз научих как да живея в блатата, как да ловувам, а по-късно и как да оцелявам при трудни ситуации. — Погледът му беше замечтан, докато се взираше към реката.
Карес долови, макар че той вървеше до нея, как съзнанието му броди из друго време и място. Тя усети как я обзема непоносима самота. В живота на Люсиен имаше толкова много неща, за които тя не знаеше нищо. Когато се дръпнеше така от нея, тя можеше само да предполага каква ли болка е изтърпял, за да му се наложи да издигне такава стена между себе си и останалия свят.
— Защо индианците не идват в къщата? — попита Карес, опитвайки се да разпръсне мълчанието, което се бе настанило между тях.
— Аурора се плашеше от тях. Така се объркваше от тяхното присъствие, когато пристигаха, че ме накара да й обещая, че няма да ги пускам по-навътре — отвърна той стегнато. — Направо изпадна в истерия, докато не й го обещах.
Аурора и спомените за нея сякаш бяха легнали като покров над Сан Рьогре. Колкото повече чуваше за тази жена, толкова по-глупава й изглеждаше тя, помисли си Карес с раздразнение. Нищо чудно, че Люсиен се е затворил в себе си. Сигурно се е научил да го прави като самозащита срещу повърхностната Аурора. Как е могъл да обича толкова глупава жена? Тя въздъхна с негодувание, докато двамата се спускаха по затревения наклон в края на алеята. Може би сега, когато се беше възстановила, Карес щеше да открие някои от отговорите на нейните въпроси за първата съпруга на Люсиен и да успокои меланхоличния дух на тази жена, заплашващ да изгради стена между нея и очарователния мъж, с когото сега вървяха заедно.
Един висок, добре сложен индиански воин излезе напред, за да поздрави Люсиен на парчето земя между реката и началото на алеята. Неговите тъмни очи се плъзнаха към съпругата му, но не я разпознаха. Нашоба никога не бе виждал Аурора, с облекчение заключи Карес. Нямаше да издържи още веднъж сепнатите, прикрити погледи на тези, които бяха познавали Аурора и бяха шокирани от тяхната прилика.
Люсиен стисна ръцете на чоктоуския воин, за да го приветства с добре дошъл. Взаимното уважение между двамата мъже беше очевидно. Нашоба заговори бързо с Люсиен на своя собствен език, игнорирайки напълно Карес, сякаш тя не съществуваше.
Люсиен слушаше внимателно, прекъсвайки го на няколко пъти с въпроси. За учудване на Карес, той владееше отлично чоктоуски. Тя наблюдаваше двамата мъже и виждаше своя съпруг в нова светлина. Къде беше останал елегантният, апатичен благородник от Нови Орлеан? Мъжът, който сега говореше съсредоточено с индианския воин, имаше много малко общо с придворния, водещ закачливи разговори с разпуснатата маркиза дьо Водрюл. Кой от двамата бе истинският Люсиен Сен Амант?
Докато те двамата говореха, другите трима войни стояха на известно разстояние със зорки очи и безизразни лица. Карес беше за пръв път толкова близко до тези страховити войни и не можеше да не се възхищава на силните им, мускулести тела, на съразмерните им крайници и на тяхното благородство. Значи това са благородните диваци, за които се говореше във Версайския двор. Определението беше много сполучливо, тъй като те се държаха по-грациозно и с по-голямо достойнство от много от придворните на Луи XV. Опитвайки се да не се втренчва, тя погледна отново към двамата мъже, вглъбени в своя разговор. Чувстваше, че Люсиен е разстроен от това, което му казва Нашоба.