![Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]». Краткое содержание книги:
Другите мълчаливо обмисляха отношението си към тази теория.
Зейфод легна на студения под на залата за управление. Гърбът му като че ли се бореше с пода, понеже болката туптеше през него и се блъскаше в главите му.
— Мисля — прошепна той, че има нещо грешно в тези анодни контета, нещо основно свръхестесвено.
— Те са програмирани да убиват всеки — посочи навън Слартибартфаст.
— Това — изхъхри Форд между удрящите тъпи звуци, — може би е то. — Той не изглеждаше напълно убеден.
— Хай, бейби — каза той на Трилиън, надявайки се, че това ще го извини за предишното поведение.
— Добре ли си? — каза той любезно.
— Да — каза той, — добре съм.
— Добре — каза тя и излезе да помисли. Тя се вгледа в големия визиекран над полетните кушетки и като щракна един ключ, превключи на него локални изображения. Едното беше пустотата на Прашния облак. Другото беше слънцето на Крикит. Третото беше самата тя. Тя ги превключваше гневно.
— Да, тогава това е „довиждане, Галактика“ — каза Артър, плясвайки коленете си, и стана.
— Не — каза сериозно Слартибартфаст. — Курсът ни е чист. — Веждите му се набраздиха до такава степен, че някой можеше да си отглежда там мънички зеленчуци. Той се изправи и закрачи наоколо. Когато отново проговори, това което каза, дотолкова го изплаши, че трбваше да седне отново.
— Трябва да слезем на Крикит — каза той. Дълбока въздишка разтърси умственото му състояние и очите му като че ли почти се разтракаха в орбитите си.
— Още веднъж — каза той, — пропаднахме патетично. Доста патетично.
— Това — каза Форд спокойно, — защото не се интересувахме достатъчно. Казвах ти го.
Той вдигна краката си на инструменталния панел и почука неправилно нещо на един от ноктите си.
— Но ако не решим да предприемем някакви действия — раздразнително каза старият човек, акто че се бореше срещу нещо дълбоко незасегнато в природата му, — тогава ние всички ще бъдем унищожени, ще умрем. Сигурно трябва да се интересуваме от това?
— Не достатъчно, за да искам да бъда убит преди това — каза Форд. Той си сложи някаква куха усмивка и я изпрати из стаята към всеки, който искаше да я види.
Слартибартфаст явно намери тази гледна точка за безкрайно съблазнителна и започна да се бори с нея. Той се обърна към Зейфод, който скърцаше със зъби и се обливаше в пот от болка.
— Със сигурност трябва да имаш някаква идея — каза той, — за това защо ти подариха живота. Изглежда доста странно и необичайно.
— Мисля, че дори не знаят — сви рамене Зейфод. Казах ти. Те ме удариха с най-слабите лъчи, само ме нокаутираха, нали? Те ме завлякоха в кораба си, захвърлиха ме в един ъгъл и ме зарязаха. Като че ли се радваха на присъствието ми там. Когато казвах нещо, ме нокаутираха отнова. Проведохме няколко велики разговора. „Хей … ъх!“ „Здравейте, вие там… ъх!“ „Чудя се… ъх!“ Забавлявах се с часове, така да знаете. — Той отново трепна.
Той си играеше с нещо в пръстите си. Той го вдигна. Това беше Златната пръчица — Златно сърце, сърцето на Безкрайно невероятностния двигател. Само тя и Дървената колона бяха преживели унищожението на Ключалката и бяха останали непокътнати.
— Чух, че вашият кораб можел малко да върви — каза той. — Така че бихте ли пожелали да ме прехвърлите на моя, преди да…
— Няма ли да ни помогнеш? — попита Слартибартфаст.
— Би ни харесало да остана да ви помогна да спасите Галактиката — настоя Зейфод, изправяйки се на раменете си, — но имам майката и бащата на чифт главоболия и чувствувам как се задават още много малки главоболия, но следващия път, когато се нуждаете от спасяване, съм на вашите услуги. Хей, Трилиън, бейби?
Тя бързо се огледа.
— Да?
— Искаш ли да дойдеш? Златно сърце? Вълнение и приключения и наистина диви неща?
— Аз слизам долу на Крикит — каза тя.
ГЛАВА XXVII
Беше същият хълм, но не съвсем същият.
Този път не беше Информационна Илюзия. Това си беше самата Крикит и те стояха на нея. Близо до тях, зад дърветата, стоеше странният италиански ресторант, който беше докарал реалните им тела в този реален настоящ свят на Крикит.
Жилавата трева под краката им беше истинска, тлъстата почва също. Силните благоухания от дървото също бяха истински. Нощта беше истинска нощ.
Крикит.
Възможно най-опасното място в Галактиката за всеки, който не е Крикитианец. Място, което не можеше да насърчи съществуването на което и да е друго място, чиито обаятелни, радостни, интелигентни обитатели биха вили от ужас, свирепост и убийствена омраза, когато се сблъскат с всеки, който не е от тях.
Артър потръпна.