Доктор Паскал

— Това исках да ти кажа, щом никой друг не се наема да ти го каже. Та нали си на възраст, когато човек знае какво трябва да прави… Трябва да реагира, да си мисли за нещо друго, а не да се оставя така да го завладеят натрапчиви мисли, особено ако е от семейство като нашето… Известно ти е… Внимавай, лекувай се.

Той бе пребледнял, гледаше я все така втренчено, сякаш искаше да я изследва, да разбере какво е наследил от нея. Задоволи се да отговори:

— Права сте, мамо… Благодаря ви.

Като остана сам, Паскал отново седна до масата. Искаше да продължи четенето. Но както и преди не успяваше да се съсредоточи, за да разбере смисъла на думите, чиито букви се замъгляваха пред очите му. А изречените от майка му думи бръмчаха в ушите му, страхът, който от известно време се надигаше у него, нарастваше, затвърдяваше се и сега се натрапваше като заплаха от непосредствена, ясно определена опасност. Нима той, който допреди два месеца се хвалеше и ликуваше, че не е от рода, щеше да бъде тъй ужасно опроверган? Нима щеше да преживее болката да види как в собственото му тяло се проявява родовият недъг? Ще се срине ли в бездната на ужаса, когато усети, че е в ноктите на наследственото чудовище? Нали и майка му бе казала: той полудяваше от гордост и страх. Възвишената мисъл, въодушевяващата увереност, че ще премахне страданието, ще укрепи волята на хората, ще създаде едно здраво и по-издигнато човечество, всичко това е било вероятно начало на мания за величие. А в този страх от клопки, в това чувство, че е заобиколен от врагове, които са се настървили да го погубят, и че той трябва да ги дебне, лесно различаваше симптомите на манията за преследване. Всички злополуки в рода водеха до същия страшен край: бързо развиваща се лудост, после обща парализа и смърт.

От този ден Паскал обезумя. Състоянието на нервно изтощение, до което го бяха довели преумората и скръбта, не му позволяваше да отклони съзнанието си от тази натрапчива мисъл, че ще полудее и ще умре. Всички болестни усещания, които изпитваше — огромната отпадналост на ставане от сън, бученето в ушите, искрите пред очите, дори лошото храносмилане и кризите на нервен плач, — се превръщаха в сигурни доказателства за близко умопомрачение, от което смяташе, че е застрашен. В своя случай той напълно бе загубил способността си на проницателен диагностик, присъща на наблюдателните лекари; и ако все още продължаваше да разсъждава, объркваше и преиначаваше всичко поради душевната и физическа депресия, в която бе изпаднал. Вече нямаше власт над себе си, беше като луд от непрекъснато самоубеждаване, че ще полудее.

През този унил декември той ден след ден влошаваше състоянието си. Всяка сутрин решаваше да избяга от своята фиксидея, но пак отиваше във всекидневната, затваряше се и се залавяше с оплетеното повесмо на мислите си. Продължителното проучване на наследствеността, значителните му изследвания, трудове допълнително го тровеха, даваха му непрекъснато все нови и нови доводи за тревога. На вечния въпрос, който си задаваше за своя наследствен случай, досиетата му отговаряха с всички възможни комбинации. А те бяха толкова много, че Паскал се объркваше. Ако се бе заблуждавал, ако не можеше да се постави извън тях като забележителен случай на вроденост, трябваше ли да се класифицира във възвратната наследственост, която прескача едно, две, дори три поколения? Неговият случай не беше ли просто проява на скрита наследственост, което би било едно ново доказателство в подкрепа на теорията му за семенната плазма? Или пък в него трябваше да се вижда само странността на наследствените прилики, внезапното изявяване в залеза на живота му на някой неизвестен прародител? Той вече не можеше да намери покой. Залови се да изясни своя случай, ровеше в бележките си, препрочиташе книгите си. Анализираше се, следеше най-дребните си усещания, за да извлече от тях факти, въз основа на които да може да се прецени. В дните, когато умът му бе по-ленив, когато му се струваше, че изпитва някакви особени зрителни смущения, бе склонен да приеме, че заболяването му се дължи главно на вродено нервно увреждане; когато пък му се струваше, че краката му се схващат, а ходилата му натежават и го болят, си въобразяваше, че става въпрос за наследственост по влияние, получена от някакъв външен фактор. И всичко се объркваше, Паскал стигаше дотам, че вече не можеше да се познае сред всички тези въображаеми страдания, които разтърсваха разстроения му организъм. И всяка вечер заключението му беше все същото, все същата камбана биеше на смърт в мозъка му: наследствеността, ужасната наследственост, страхът, че ще полудее.