Доктор Паскал

През първите дни на януари Клотилд стана неволно свидетелка на една сцена, от която й се сви сърцето. Беше седнала при един прозорец във всекидневната и четеше; прикриваше я високият гръб на креслото. Изведнъж Паскал, който от предишния ден не се бе появявал — седеше непрекъснато в стаята си, — влезе. С две ръце държеше разтворен пред очите си голям пожълтял лист хартия, който тя позна: беше родословното дърво. Той беше толкова съсредоточен, очите му бяха толкова втренчени, че Клотилд и да се покажеше, нямаше да я забележи. Просна Дървото на масата и продължи да го гледа с ужасен въпросителен израз, който постепенно стана съкрушен и по страните на Паскал потекоха сълзи. Господи, защо Дървото не желаеше да му отговори, да му каже на кого от дедите си прилича, за да впише своя случай на определеното за него листо при другите? Ако трябваше да полудее, защо Дървото не му кажеше ясно?

Това щеше да го успокои, защото си мислеше, че страданието му се дължи само на неизвестността. Сълзите замъгляваха погледа му, но той продължаваше да гледа, обсебен от нуждата да знае, от която накрая разумът му рухваше. Клотилд внезапно бе принудена да се скрие, защото го видя, че се отправя към шкафа и разтваря двете му врати. Той свали папките, хвърли ги на масата и започна трескаво да ги прелиства. Повтаряше се сцената от бурната нощ, когато, призовани, всички онези призраци бяха наизлезли от купищата книжа и препускаха в кошмарна върволица. Едно след друго той отправи към всеки от тях въпрос, гореща молба, настояваше да му кажат произхода на болестта му, надяваше се да чуе една думичка, шепот, които да му дадат някаква увереност. Отначало той само мърмореше неясно, после започнаха да се долавят думи, откъслечни фрази: