Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Не зная. Може би, защото иначе бог щеше да скучае.
— Не — възразява живо тя. — Не затова.
— Тогава защо?
— Защото го е страх.
— Страх? От какво?
— Ако всички бяха щастливи, нямаше вече да има нужда от никакъв бог.
Сега я поглеждам. Очите й са много прозрачни. А лицето й е потъмняло и е по-слабо от преди.
— Той съществува само заради нещастието — казва тя. — Тогава човек има нужда от него и се моли. Затова го създава.
— Има и хора, които се молят на бога, защото са щастливи.
— Така ли? — Изабела се усмихва недоверчиво. — В такъв случай те се молят, защото ги е страх, че няма да останат щастливи. — Всичко е страх, Рудолф. Нима не знаеш това?
Веселият старец минава покрай нас, воден от яката милосърдна сестра. От един прозорец на главното здание долита силно бръмчене на прахосмукачка. Оглеждам се. Прозорецът е отворен, но е с решетка — черна дупка, от която прахосмукачката вопие като прокълната душа.
— Всичко е страх — повтаря Изабела. — Нима ти никога не се страхуваш?
— Не зная — отвръщам аз, все още нащрек. — Струва ми се да. Много често се страхувах през войната.
— Не искам да кажа това. Този страх е разумен. Аз имам пред вид безименния страх.
— Кой? Страха от живота? Изабела клати глава.
— Не. Преди него.
— От смъртта?
Тя пак клати глава. Не я питам повече. Не искам да се задълбочавам. Седим известно време мълчаливи в здрача. Отново имам чувството, че Изабела не е болна; но го потискам. Ако то ме овладее, пак ще ме обвземе предишният смут, а аз не искам това. Най-сетне Изабела се раздвижва.
— Защо не говориш? — пита тя.
— Какво са думите?
— Много нещо — шепне тя. — Всичко. Страхуваш ли се от тях?
Замислям се.
— Навярно всички се страхуваме по малко от големи те думи. С тях се е лъгало така ужасно много. Може би се боим и от своите чувства. Не им се доверяваме вече.
Изабела придърпва краката си върху пейката.
— Но човек се нуждае от тях, любими — шепне тя. — Как може да се живее иначе?
Прахосмукачката е престанала да бръмчи. Изведнъж става много тихо. От лехите се носи свеж дъх на влажна земя. Някаква птичка пее в кестените — тя повтаря все един и същи зов. Вечерта неочаквано се превръща във везни — на двете им блюда са поставени равни части от света. Чувствувам везните, сякаш балансират без тежест върху моите гърди. „Нищо не може да ми се случи — мисля аз, — докато продължавам да дишам така спокойно“.
— Страх ли те е от мене? — шепне Изабела. „Не — мисля аз и клатя глава. — Ти си единственият човек, от когото не ме е страх. Дори и когато казвам думи. Пред тебе те никога не са прекалено големи, нито са смешни. Ти винаги ги разбираш, защото все още живееш в един свят, в който между думите и чувствата няма разлика, а лъжата и миражът са едно и също нещо.“
— Защо мълчиш? — пита Изабела.
Свивам рамене.
— Някой път човек не може да каже нищо, Изабела. Често е трудно да дадеш свобода…
— На какво да дадеш свобода?
— На самия себе си. Чувствуваш силна съпротива.
— Ножът не може сам да се пореже, Рудолф. Защо те е страх?
— Не зная, Изабела.
— Не чакай много дълго, любими. Иначе ще бъде много късно. Човек се нуждае от думи — шепне тя.
Аз не отговарям.
— Срещу страха, Рудолф — казва Изабела, — те са като лампи. Помагат. Виждаш ли, как всичко става сиво?
Сега вече никоя кръв не е червена. Защо не ми помогнеш?
Най-сетне се отказвам от съпротивата си.
— Ти, сладко, чуждо и любимо сърце — казвам аз. — Само да можех да ти помогна!
Тя се навежда напред и обгръща с ръце раменете ми.
— Ела с мене! Помогни ми! Те викат!
— Кой вика?
— Нима не чуваш? Гласовете. Те непрекъснато викат!
— Никой не вика, Изабела. Само твоето сърце. Но какво вика то?
Усещам дъха й на лицето си.
— Обичай ме, тогава то няма вече да вика — казва тя.
— Аз те обичам.
Тя се отпуска до мене. Очите й сега са затворени. Става по-тъмно и аз виждам как човекът от стъкло отново минава бавно край нас, сякаш стъпва на кокили. Една милосърдна сестра прибира няколко старци, които седят по пейките приведени и неподвижни от скръб като тъмни вързопи.
— Време е — казва тя към нас.
Кимам и продължавам да седя.
— Те викат — шепне Изабела. — Човек никога не може да ги намери. Кой има толкова много сълзи?
— Никой — казвам аз. — Никой в света, любимо сърце.
Изабела не отговаря. Тя диша до мене като уморено дете. Аз я вдигам и я нося през алеята към отделението, в което живее.
Когато я оставям, тя се спъва и се хваща здраво за мен. Мърмори нещо, което не разбирам, и се оставя да я заведа вътре. Входът е ярко осветен от млечнобяла светлина без сенки. Слагам я да седне на един плетен стол в салона. Тя се изляга със затворени очи в него, като че е свалена от някой невидим кръст. Две милосърдни сестри в черни дрехи минават покрай нас. Те се запътват към параклиса. За миг изглежда, като че искат да вземат Изабела и да я погребат. След това идва бялата болногледачка и я отвежда.