Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Адолф Хитлер! — повтарям облекчено. — Тоя ли?
— Какво, тоя ли? — пита предизвикателно Вацек. — Вие не сте ли за него?
— И още как! Точно сега! Дори не можете да си представите колко много съм за него!
— Защо не сте го чули тогава?
— Та той не е бил тук.
— Той говори по радиото. Ние го чухме в кланицата. С шестлампов апарат. Той ще промени всичко! Чудесна реч! Човекът знае какво иска. Всичко трябва да се промени!
— Ясно — казвам аз. В тази дума се крие цялото оръжие на всички демагози в света. — Всичко трябва да се промени! Искате ли да пием по една бира?
— Бира! Къде?
— В „Цвете“, на ъгъла.
— Аз чакам жена си.
— Можете да я чакате и в „Цвете“. За какво говори Хитлер? На драго сърце бих искал да зная точно. Моето радио е повредено.
— За всичко — казва касапинът и става. — Човекът знае всичко! Всичко, казвам ви, друже!
Той слага стола в коридора и ние сговорно се запътваме към ресторанта-градина „Цвете“ да пием дортмундска бира.
X
Човекът от стъкло стои неподвижно в мекия здрач пред една леха с рози. Григорий VII се разхожда по алеята с кестените. Възрастна милосърдна сестра разхожда прегърбен старец с дълги коси, който постоянно се опитва да я щипне по якия задник и всеки път радостно се киска. Редом с мен на една пейка сядат двама мъже, всеки от които обяснява на другия защо е луд, без сам да го слуша. Група от три жени с раирани рокли поливат цветята; те се плъзгат безмълвно във вечерната дрезгавина с калаените си лейки в ръце.
Аз седя на пейката до лехата с рози. Тук всичко е спокойно и в реда на нещата. Никой не го е грижа, че за един ден доларът се е покачил с двадесет хиляди марки. Никой не се беси заради това, както нощес в града една стара съпружеска двойка, намерена тази сутрин в гардероба — всеки от съпрузите увиснал на парче от въжето за простиране на пране. Освен двамата в гардероба нямало нищо друго; всичко било продадено и заложено — дори леглото и самият гардероб. Когато купувачът отишъл да прибере мебелите, открил мъртъвците. Те се били вкопчили един в друг и се плезели един другиму с подутите си, посинели езици. Били много леки и могли да ги свалят бързо. И двамата били грижливо измити, косите им пригладени, а дрехите безупречно изкърпени и чисти. Купувачът, охранен търговец на мебели, повърнал, като ги видял, и заявил, че вече не иска да вземе гардероба. Чак вечерта променил мнението си и изпратил да го приберат. Мъртвите в това време били сложени на леглото и се наложило да ги снемат и оттам, защото леглото също трябвало да бъде взето. Съседите услужили с няколко маси и старците били положени върху тях, като покрили главите им с фина хартия. Тази хартия била единственото, което все още било тяхно в жилището им. Те оставили писмо, в което обяснявали, че в същност искали да се отровят със светилен газ, но фирмата го спряла, защото отдавна престанали да плащат. Затова се извинявали пред търговеца на мебели за грижите, които му причинявали.
Изабела се приближава. Тя е с къси, сини панталони до над коленете, с жълта блуза и кехлибарена огърлица на шията.
— Къде беше? — пита задъхана тя.
Не бях я виждал няколко дни. Всеки път след богослужението се измъквах от църквата и си отивах в къщи. Не беше лесно да се откажа от прекрасната вечеря и виното с Бодендик и Вернике; но ми беше по-приятно да си стоя на спокойствие с Герда и да вечерям сандвичи и картофена салата.
— Къде беше? — повтаря Изабела.
— Вън — казвам уклончиво. — Там, където парите са най-важното нещо.
Тя сяда на облегалото на пейката. Краката й са доста потъмнели, сякаш се е пекла много на слънцето. Двамата мъже до мене поглеждат недоволно; после стават и си отиват. Изабела се смъква на пейката.
— Защо умират деца, Рудолф? — пита тя.
— Не зная.
Не я поглеждам. Не желая пак да ме хване в мрежата си; достатъчно е, че седи с дългите си крака и панталоните за тенис, сякаш е отгатнала, че отсега нататък искам да живея по рецептата на Георг.
— Защо се раждат, щом веднага трябва да умрат?
— Трябва да питаш викария Бодендик. Той твърди, че бог си води книга за всеки косъм, който пада от някоя човешка глава, и че във всичко има смисъл и назидание.
Изабела се смее.
— Бог си води книга? За кого? За себе си? Защо? Нали знае всичко.
— Да — казвам аз и неочаквано се ядосвам много, без да зная защо. — Той е всезнаещ, всеблаг, справедлив и любвеобилен… При все това умират деца и майките, от които те се нуждаят, и никой не знае защо има толкова много нещастие в света.
Изабела рязко се обръща към мен. Вече не се смее.
— Защо всички хора не са чисто и просто щастливи, Рудолф? — шепне тя.