Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
Развълнуван от малкото приключение, пенсионираният капитан Мартинчик криво-ляво отхвърли нуждите си и продължи, накъдето му видят очите, а именно към малкото езеро с патетата, досега не беше го виждал. На пейката до езерото седеше друга дама, по-възрастна от първата и не чак толкова красива, както установи далекогледият пенсионер. Тя седеше малко особено, наклонила главата си на една страна, и сякаш спеше, а в ръцете й Мартинчик видя дебела книга с шарена корица. Той се доближи с намерение да седне на пейката и да подхване непринуден разговор, но забеляза, че полата на дамата се е вдигнала от вятъра и е заголила бельото й, тоест нежносините дантели на комбинезона. Капитанът чак се зарадва на неудобното за дамата положение — така можеше още по-непринудено да захване приказка.
— Мадам — поздрави той и се изпъна, — вдясно на борд имате нередност в тоалета.
Но дамата не реагира на любезната забележка — изглежда, че дълбоко беше задрямала. Захар Тимофеевич обаче държеше непременно да я заприказва, защото нямаше представа как да се прибере. Затова заобиколи пейката и докосна отзад рамото й:
— Позволете да хвърля котва редом с вас, мадам.
Мадам се полюшна напред, ярка топка се изтърколи от коленете й в тревата, книгата се затвори и Мартинчик видя заглавието: „Мечо Пух“. И още преди да имаше време да се учуди, главата на дамата климна на другата страна и капитанът замръзна втрещен: шията й беше прерязана с кървава бразда.
20
Грязнов предостави на Турецки прикритието в тил и общото наблюдение, „висенето“, както се изрази майорът. Турецки беше сигурен, че си е спечелил тази пасивна роля благодарение — освен всичко друго — и на доста уплашения си вид. С първата част от задачата се справи успешно: скрит зад крайпътните храсталаци, изпълзя по черва (пак професионалният лексикон на майора) до най-високия дъб откъм задната част на парка, точно до оградата на имението. Втората част, изкатерването по дъба, беше малко по-трудна. Метна въжето, което му даде Грязнов, на втория клон отдолу, стигна с крак най-ниския, но той веднага изпращя, десният крачол на дънките му се съдра от бедрото до долу. Реши, че е провалил още незапочналата акция, но атакува отново дъба. Този път ловко се изкатери до средата на дървото, като ожули оголеното коляно под скъсания крачол и се огледа. Вдясно, на около трийсет метра от дъба, видя главата на компютърния експерт Вася Монахов, която в първия момент взе за слънчоглед. Но реши да спре дотук проверката за дислокацията на другарите си, защото — и с право — предположи, че действуват по схемата, така че вдигна длан като козирка и пристъпи към изпълнение на третата и най-важна част от задачата: да проучи сградата.
В двора на имението, до ангела, който се беше „явил“ на пастрока му, стоеше разнебитен запорожец. Слънцето, все още доста ниско над хоризонта, осветяваше вътрешността на къщата от другата страна и му блестеше в очите. Турецки се нагласи другояче на клона — така че коминът да го закрива от преките лъчи — и театрална сцена се разкри пред погледа му. На прозореца на отсрещната стена седи млад мъж с автомат в ръката и пуши. Единият му крак, сгънат в коляното, е подпрян на перваза, другият се люлее във въздуха. В левия ъгъл на стаята сякаш също се усеща някакво странно движение, все едно коте с панделка на шията подскача да хване лъскав станиол, провесен на невидим конец. Кой знае защо, котето най-много привлече вниманието на Турецки. Най-накрая разбра защо картината му беше напомнила театър: всичко, което се движеше — и кракът на снайпериста във въздуха, и ръката му с цигарата, и котето с панделката, — следваше общ ритъм в лъчите на слънцето прожектор. Той даде предупредителен знак на Вася: „виждам един“. С периферното зрение долови помръдването на „слънчогледа“ и в този миг съвсем слабо дочу мелодията на песента, която се лееше от къщата: „Ах, вернисаж, ах, вернисаж…“ Изведнъж всичко разбра: в ъгъла на стаята беше пуснат телевизор, там Лайма Вайкуле с фльонга на вратлето пееше, а снайперистът клатеше крака си в такт. От звуците на телевизора не беше чул пращенето на счупения клон, когато Турецки се катереше. Сигурно беше видео — толкова рано май още няма телевизия. Турецки беше гледал една касета с концерт на Вайкуле, тя се разпространяваше из Москва още преди две години. „Вернисаж“ беше към края. Турецки още веднъж огледа етажите — сградата му се видя празна. Снайперистът спря да си клати крака. Турецки се заслуша — след „Вернисаж“ идваше „Чарли“. Ако е същият запис, ще го слуша поне двадесет минути. Ето, слезе, остави автомата на перваза, пристъпи в такт до прозореца: „Чарли, Чарли…“ Турецки даде сигнал на своите хора: „променена ситуация“, спусна се по дървото, на два метра от земята скочи и насмалко да изреве от болка: нещо си беше повредил коляното, сигурно когато падна от дъба. Приведен, закуцука напред, провлякъл подире си крачола, и се насочи към уговореното място.