Карта от кости

Планът беше да се редуват на волана по пътя от Кьолн до Милано, така че всички да поспят малко. Само дето не се беше получило така.

Монк се беше превил до колата, лицето му беше позеленяло.

— Заради шофирането й е — каза Вигор и го потупа по гърба. — Кара доста бързичко.

— Бил съм в бойни самолети, правил съм лупинги — изръмжа Монк. — Това… това е по-лошо.

Рейчъл се измъкна иззад волана и хлопна вратата на мерцедеса. Беше карала по целия път с главоломна скорост, летяла беше по немския аутобан и по острите завои на алпийските пътища със скорости, които противоречаха на законите на физиката.

Вдигна синкавите си слънчеви очила на челото си и каза успокоително на Монк.

— Просто трябва да хапнеш нещо. Знам едно хубаво бистро на пиаца Кавур.

Макар и неохотно, Грей се беше съгласил да спрат за закуска. Трябваше да заредят, а и градчето беше достатъчно уединено. А и само шест часа след нападението в Кьолн сигурно все още цареше хаос. Докато стане ясно, че труповете им не са сред мъртвите в катедралата, щяха вече да са в Рим. Още малко и необходимостта да поддържат заблудата за мнимата си смърт щеше отпадне.

Всички бяха уморени от пътя и много гладни.

Рейчъл ги поведе през площада към бреговете на езерото.

Грей я проследи с поглед. Въпреки че беше шофирала цяла нощ, в движенията й нямаше и следа от умора. Даже изглеждаше оживена след алпийското си рали, като че ли надлъгването със законите на физиката бе някакъв вид йога.

За себе си Грей откри, че е едновременно облекчен и донякъде разочарован от тази нейна издръжливост. Помнеше как беше стискала ръката му, докато тичаха. Тревогата в очите й, когато прехвърли крака през корниза на катедралната кула. Как беше впила поглед в неговите тогава, с доверие и нужда.

Онази жена беше изчезнала някъде.

Гледката напред привлече погледа му. Езерото беше като синьо бижу, вградено в назъбените зелени хълмове на снижаващите се Алпи. Тук-там по билата още имаше сняг и белотата му се отразяваше в спокойните води.

— Лаго ди Комо — каза Вигор, който вървеше до него. — Някога Вергилий го е нарекъл най-великото езеро на света.

Стигнаха до крайбрежната алея — приличаше на алея на парк. От двете й страни имаше широки лехи с камелии, азалии, рододендрони и магнолии. Настлана с едър калдъръм, тя минаваше покрай брега на езерото, обточена с кестени, кипариси и лаврови дръвчета с бяла кора. В езерото плаваха миниатюрни платноходки. Нагоре сред зелените хълмове къщи се впиваха на гроздове в скалната стена — цветна мозайка от кремаво, златно и червено.

Природните красоти и чистият въздух май се отразяваха добре на Монк — или пък беше от твърдата почва под краката му. Кат също изпиваше гледката с поглед.

— Ристоранте Имбаркадеро — каза Рейчъл и посочи през площада.

— Някоя закусвалня би ни свършила същата работа — каза Грей и си погледна часовника.